Един следобед ме изпратиха в стая, в която не бях влизала дотогава, минах през врата, която не бях забелязвала, в дъното на един много дълъг коридор. Беше мъничка, нещо като килер с лампа, и макар да беше боядисана в бежово и кафяво, нямаше типичните за корпоративните кантори лъскави огледала в медни тонове и библиотеки със стъклени вратички. Имаше малка дървена масичка, стол и тясна висока библиотечка. На един от рафтовете, до обемистите томове по счетоводство, забелязах нещо интересно.
Преспапие със снежинки — нали се сещате, зимна сцена с малка каменна къщурка на боров хълм и бели прашинки по земята.
Правилата на работното място на татко бяха изрични. Не биваше да пипам нищо, обаче не се сдържах. Преспапието ме омагьоса: беше необичайна приумица в един бежово-кафеникав свят, вратичка в дъното на бюфета, неустоим символ на детството. Неусетно се озовах върху стола, с преспапието в ръка, обръщах го и го изправях, наблюдавах как снежинките падат отново и отново, а светът вътре в него не подозира за съществуването на света извън. Помня и интригуващия си копнеж да бъда вътре в купола, да застана до мъжа и жената до един от осветените в златисто прозорци или при децата, които бутаха мъничка шейна, на безопасно място, което изобщо не подозираше за суетнята и шума навън.
Точно така се чувствах и докато се приближавах към замъка Милдърхърст. Докато се изкачвах по възвишението, все по-близо и по-близо, усещах как въздухът край мен се променя, сякаш минаваме през невидима преграда и влизаме в друг свят. Разумните хора не твърдят, че къщите притежават сили, които омагьосват, които привличат, обаче през онази седмица аз започнах да вярвам в това и все още вярвам, че дълбоко в замъка Милдърхърст действа някаква неописуема сила. Усетих я още по време на първото си посещение и я почувствах отново днес следобед. Нещо като зов, сякаш самият замък ме викаше.
Не минах по същия път като преди — пресякох през полето към алеята за автомобили и тръгнах по нея, после прекосих малък каменен мост, после още един, малко по-голям, докато накрая на върха на хълма се показа замъкът, висок и внушителен. Продължих да вървя и не спрях, докато не се качих чак горе. Едва тогава се обърнах натам, откъдето идвах. Балдахинът на гората се стелеше под мен и есента сякаш беше поднесла към дърветата огромна факла и ги беше прогорила в златно, червено и бронзово. Искаше ми се да бях взела фотоапарат, за да направя снимка за мама.
Слязох от алеята и заобиколих покрай огромен храсталак, вдигнала поглед нагоре към таванския прозорец — по-малкия, до стаята на бавачката с тайния бюфет. Замъкът ме наблюдаваше или така ми се струваше, всичките му сто прозореца се мръщеха изпод клюмналите си стрехи. Повече не го погледнах, а продължих покрай храсталака, докато не стигнах отзад.
Имаше стар курник, вече празен, а от другата страна — нещо като купол. Приближих се и тогава познах какво е това — бомбоубежище. Наблизо беше забита ръждясала табела — вероятно останала от времето на туристическите обиколки на замъка — с надпис „Андерсън“, и макар буквите да бяха избелели с времето, все пак бяха достатъчно четливи и аз установих, че табелата разказва за ролята на Кент по време на Битката за Великобритания. Само на километър и половина оттук беше паднала бомба и беше убила момче на колело, така пишеше на табелата. Пишеше също, че бомбоубежището е построено през 1940 година, което означаваше, че точно в него се е криела мама, докато е била в Милдърхърст през войната.
Наоколо нямаше кого да попитам, затова реших, че няма проблем да надникна вътре. Качих се по стръмните стълби и минах под арката от гофрирана ламарина. Беше полутъмно, но от отворената врата се процеждаше достатъчно коса светлина, за да видя, че помещението прилича на театрални декори с предмети от войната. Цигарени карти18 със самолети „Спитфайър“ и „Хърикейн“, масичка със старинен радиоприемник с дървено табло, плакат на Чърчил с изпънат показалец и предупреждението „Заслужете победата!“, сякаш отново беше през 1940 година, беше се разнесла сирената и аз очаквах над главата ми да прехвърчат бомбардировачи.
Отново излязох навън и примигнах към портата. Облаците се плъзгаха бързо по небето и слънцето вече беше покрито с неприветливо бяло було. В този момент забелязах едно кътче до живия плет — могилка, на която не можех да устоя да не приседна, а после извадих дневника на мама от чантата си, облегнах се назад и го отворих на първата страница. Датата беше януари 1940 година.
18
Търговски карти, печатани от производителите на цигари е рекламна цел и за да направят пакетите по-твърди. — Б.пр.