Зад нея се чу някакъв тътен и Сафи изстена — не искаше да се обръща и да установи, че тежките облаци вече злорадстват досами рамото й. От всички лишения заради войната загубата на редовната прогноза за времето по радиото й бе нанесла особено жесток удар. Сафи беше приела невъзмутимо намаляването на времето за четене, беше се съгласила Пърси да й носи по една книга седмично от библиотеката вместо обичайните четири. Прие оптимистично нуждата да замени копринените си рокли със сукмани. Без усилие прие и загубата на слугите, които се разбягаха като бълхи от давещ се плъх, и последвалото си привикване към ролята на главна готвачка, градинарка, перачка и чистачка. Но опитите на Сафи да проумее чудатостите на английското време се натъкнаха на достоен противник. Макар че живееше в Кент, откакто се помни, тя не бе развила типичния за местните жени усет към времето: всъщност беше установила, че прави тъкмо обратното: притежаваше странната способност да простира прането и да броди храбро из полето, когато по всичко личи, че се кани да вали.
Сафи закрачи по-бързо, почти заприпка, мъчейки се да не обръща внимание на мириса на стръковете лук, който сякаш се засилваше, колкото повече ускоряваше ход тя. Едно беше сигурно: след края на войната Сафи завинаги щеше да се раздели с живота в провинцията. Пърси още не го знаеше — трябваше да избере подходящ момент да й съобщи новината, — обаче Сафи беше решила да замине за Лондон. Смяташе там да си намери малък апартамент, само за един човек. Не притежаваше мебели, но това не беше съществено затруднение — за такива неща Сафи се оставяше в ръцете на съдбата. Със сигурност обаче нямаше да вземе със себе си нищо от Милдърхърст. Щеше да си купи нови дрехи, щеше да започне наново почти две десетилетия по-късно, отколкото възнамеряваше първоначално, но какво да се прави. Вече беше по-възрастна, по-силна и този път нищо нямаше да я спре, колкото и силна да беше съпротивата.
Намеренията й бяха тайна, но Сафи си създаде навика редовно да чете обявите за наеми в „Таймс“ всяка събота, за да е готова, когато се появи сгоден случай. Обмисляше възможността за Челси и Кенсингтън, но накрая се спря на един от площадите от времето на крал Джордж в Блумсбъри, който беше съвсем близо пеша до Британския музей и до магазините на „Оксфорд Стрийт“. Надяваше се Джунипър също да остане в Лондон и да се установи някъде близо до нея, а Пърси щеше да им идва на гости, разбира се. Надали щеше да остава повече от една нощ обаче, понеже много държеше да спи в собственото си легло и да е там, за да крепи замъка — дори със собственото си тяло при нужда, — ако той започне да се руши.
В уединението на собствените си мисли Сафи често посещаваше малкия си апартамент, особено когато Пърси обикаляше нагоре-надолу по коридорите на замъка, вбесяваше се заради олющената боя и изкривените греди и оплакваше всяка нова пукнатина по стените. Тогава Сафи затваряше очи и отваряше вратата на собствения си дом. Щеше да е малък и непретенциозен, и много чист — лично щеше да се погрижи, — и навсякъде щеше да мирише на полир от пчелен восък. Сафи стисна стръковете лук и закрачи още по-бързо.
Бюро до прозореца, пишещата й машина „Оливети“ върху него и миниатюрна стъклена ваза — някоя стара и красива бутилка също би свършила работа — в ъгъла с едно-единствено разцъфнало цвете, което се сменя всеки ден. Радиото ще е единствената й компания, а през деня ще престава да пише и ще напуска света, който създава върху страниците, за да чуе прогнозата за времето и за кратко да зарее поглед през прозореца към чистото небе над Лондон. Слънцето ще близне ръката й, ще огрее малкия й дом и полираните мебели ще заблестят. Вечерта ще чете книгите, които си е взела от библиотеката, ще поработи още малко над собствената си творба и ще послуша Грейси Фийлдс5 по радиото, без от съседното кресло някой да мърмори, че това са сантиментални глупости.
5
Грейси Фийлдс (1898–1979), родена в Англия и живяла в Италия актриса, певица и комедийна изпълнителка, работила в киното и в мюзикъла. — Б.пр.