— О, Люси — навлажниха се очите на Сафи, — наистина се тревожех. Много се тревожех. Имам чувството, че от месеци съм притаила дъх.
— Но не е имало никакви кризи, нали?
— За щастие, не, а съм сигурна, че тя би ни казала, ако е имало. Дори Джунипър не би излъгала за нещо толкова сериозно…
Вратата рязко се отвори и двете изопнаха тела. Люси изскимтя, Сафи почти го стори, но този път избута консервата и я скри зад гърба си. Беше само вятърът, който напираше отвън, но прекъсването беше достатъчно, за да прогони приятната атмосфера и да открадне усмивката на Люси. Тогава Сафи разбра какво държи Люси на тръни.
Реши да не казва нищо, понеже денят почти беше свършил, а понякога колкото по-малко се говори, толкова по-бързо отминава болката. Обаче двете бяха прекарали приятен следобед, работейки рамо до рамо в кухнята и в салона, и Сафи много искаше да оправи нещата. Имаше право на свои приятели — нуждаеше се от приятели — независимо от разбиранията на Пърси. Тя тихо се прокашля.
— На колко години беше, когато започна работа тук, Люси?
— На шестнайсет — долетя тихият отговор, сякаш Люси бе очаквала въпроса.
— Преди двайсет и две години, нали?
— Двайсет и четири. Беше през хиляда деветстотин и седемнайсета.
— Винаги си била една от любимките на татко, така да знаеш.
Във фурната пълнежът на пая започваше да се задушава в своята тестена обвивка. Бившата икономка изпъна гръб и въздъхна бавно и замислено.
— Той винаги е бил добър е мен.
— Трябва да знаеш, че двете с Пърси също много те харесваме.
Яйцата бяха увити, така че Люси нямаше какво повече да прави край далечната маса. Скръсти ръце и тихо каза:
— Много мило, че го казвате, госпожице Сафи, но няма нужда.
— Ако промениш намерението си, когато нещата се пооправят, ако решиш, че искаш да се върнеш официално…
— Не — прекъсна я Люси. — Не, благодаря ви.
— Накарах те да се почувстваш неловко — сепна се Сафи. — Извини ме, скъпа Люси. Нямаше и дума да продумам, но не искам да ме разбираш погрешно. Пърси нямаше предвид нищо тогава, тя просто си е такава. Така се държи.
— Наистина, няма нужда…
— Тя не обича промените. Никога не ги е обичала. За малко да умре от мъка, когато я приеха в болницата със скарлатина като мъничка. — Сафи направи слаб опит да разведри обстановката. — Понякога ми се струва, че тя ще е най-щастлива, ако трите сестри останем в Милдърхърст завинаги. Представяш ли си? Три стари дами с толкова дълга побеляла коса, че да можем да седнем върху нея.
— Опасявам се, че госпожица Джунипър ще е на друго мнение.
— Съвсем друго. — Както и самата Сафи. Изведнъж й се прииска да разкаже на Люси за апартаментчето в Лондон, за бюрото до прозореца, за радиото на полицата, но овладя порива. Моментът не беше подходящ. Вместо това каза: — Както и да е, и на двете ни е мъчно, че ни напускаш след толкова много години.
— Заради войната е, госпожице Сафи, трябва да правя нещо полезно, а и мама почина, пък и Хари…
Сафи махна с ръка.
— Няма нужда да ми обясняваш, напълно те разбирам. Сърдечни дела. Всеки от нас трябва да живее своя живот, Люси, особено в такива времена. Войната помага на човек да отсее важното, нали?
— Трябва да тръгвам.
— Да, добре. Скоро пак ще се видим. Може би следващата седмица, за да направим малко люта туршия за търга? Тиквичките ми…
— Не — прекъсна я Люси и в гласа й прозвуча нова категорична нотка. — Не, повече не. И днес не трябваше да идвам, но ми се стори, че не сте на себе си.
— Но, Люси…
— Моля ви, не ме молете повече, госпожице Сафи. Не е редно.
Сафи не знаеше какво да каже. След поредния порив на гневния вятър отекна далечен тътен на гръмотевица. Люси взе бохчата с яйцата.
— Тръгвам — каза тя по-внимателно този път, което пък въздейства по-тежко на Сафи и тя едва не се разплака. — Ще взема куклите, ще погледна роклята на Джунипър и потеглям.
И си тръгна.
Вратата се затвори и Сафи отново остана сама в пълната с пара кухня, стиснала купа с намачкана риба и напрягайки мозъка си да разбере какво се бе случило, за да прогони приятелката й.
3.
Пърси се спусна по инерция надолу по Тентърдън Роуд, по тракащите камъни в основата на алеята и скочи от колелото си.
— Пак съм у дома, пак съм у дома, нани-на6 — изрецитира тя съвсем тихичко, докато чакълът хрущеше под обувките й. Бавачката ги беше научила на песента, когато бяха съвсем мънички, преди десетилетия, но Пърси винаги се сещаше за нея, когато се отклоняваше от пътя по алеята към къщата. Така става с някои мелодии, с някои поредици от думи — набиват ти се в главата и не изчезват, колкото и да ти се иска. Не че Пърси се беше опитвала да избие думите на песничката от главата си. Скъпата бавачка с мъничките си розови ръце, толкова уверена за всичко, потракването на шишовете й, докато плетеше пред камината и ги приспиваше. Колко плакаха, когато на деветдесетия си рожден ден тя се оттегли да живее при племенницата си в Корнуол. Сафи заплаши, че ще скочи от прозореца на мансардата в знак на протест, но и друг път го беше правила, така че бавачката им посрещна заплахата невъзмутимо.