Нали сте чували да казват, че някой се пули? Е, аз се опулих.
— Моля? Къде? Как така?
— Проследих я. — Оправданието потисна всякакво неудобство или вина, ако изобщо изпитваше такова нещо. — Тя беше малката ми сестричка, не се държеше нормално, времената бяха опасни. Просто исках да се уверя, че е добре.
Пет пари не давах защо е проследила мама, исках да разбера какво е видяла.
— Но къде бяха? Какво правеха?
— Видях ги отдалече, но ми стигаше. Седяха на тревата в парка, плътно един до друг. Той говореше, тя слушаше — ама много съсредоточено, — после му подаде нещо и той… — Рита разклати празния пакет цигари. — Проклети нещица! Все едно сами се пушат!
— Леля Риииита!
Рязка въздишка.
— Целунаха се. Тя и господин Кавил, там, в парка, пред очите на всички.
Думите се сблъскаха, възпламениха се фойерверки, малки звездички грейнаха в тъмните ъгълчета на съзнанието ми.
— Господин Кавил?
— Не ме ли слушаш, Еди — учителят на майка ти, Томи Кавил.
Нямах думи, просто думите нямаха никакъв смисъл. Сигурно съм издала някакъв звук, понеже леля Рита вдигна ръка към ухото си и попита:
— Какво?
Аз обаче не можех да го повторя. Майка ми, моята невръстна майка, беше излизала на тайни срещи с учителя си, годеника на Джунипър Блайд, мъжа, в когото е била влюбена. Срещи, на които са си предавали разни неща и още по-важно, целували са се. И всичко това се бе случило през месеците, преди той да изостави Джунипър.
— Струваш ми се напрегната, скъпа. Искаш ли още една лимонада?
Кимнах, тя ми сипа, аз я изгълтах на един дъх.
— Знаеш ли, щом толкова те интересува, прочети писмата на майка си от замъка.
— Какви писма?
— Онези, които пишеше до Лондон.
— Никога няма да ми позволи.
Рита разгледа петното от боя на китката си.
— Не е нужно да знае.
Сигурна съм, че погледът ми казваше: „А?“.
— Бяха сред нещата на мама — обясни ми Рита, — които останаха при мен след смъртта й. Пазеше ги през всичките тези години като сантиментална стара глупачка, нищо че толкова я нараняваха. Беше суеверна, смяташе, че не бива да се хвърлят писма. Аз ги изнамерих обаче.
— О… не знам, не съм сигурна, че трябва…
— Това са просто писма — вирна тя брадичка и аз изпитах наивния оптимизъм на Полиана13. — Написани са, за да бъдат четени, нали така?
Кимнах. Колебливо.
— Може да ти помогнат да разбереш какви мисли са се въртели в главата на майка ти в онзи приказен замък.
Мисълта да прочета писмата на мама, без тя да знае, подръпна струните на вината в душата ми, но аз ги заглуших. Рита имаше право: писмата може и да бяха написани от мама, но бяха адресирани до семейството й в Лондон. Рита имаше пълното право да ми ги предаде, а аз имах пълното право да ги прочета.
— Добре — съгласих се пискливо. — Моля те.
Понеже животът понякога се стича така, докато седях и разгадавах тайните на мама със сестра й, от която тя най-много би желала да ги скрие, татко бе получил инфаркт.
Хърбърт ме очакваше с новината, когато се прибрах от леля Рита. Взе ръцете ми в своите и ми разказа какво се е случило.
— Ужасно съжалявам — каза. — Щях да ти съобщя и по-рано, но не знаех как.
— О… — Паниката ме сграбчи за гърдите. Завъртях се към вратата, после обратно. — Той…?
— В болницата е и е стабилизиран, струва ми се. Майка ти не каза много.
— Аз трябва да…
— Да, хайде, ще ти спра такси.
През целия път си приказвах с шофьора. Нисичък мъж с много сини очи и кестенява коса, която започваше да посребрява, баща на три малки деца. Докато ми разказваше за пакостите им и клатеше глава с онова уж отчаяно и развеселено изражение, с което родителите на малките деца прикриват гордостта си, аз се усмихвах и задавах въпроси, а гласът ми звучеше обикновено и дори безгрижно. Наближихме болницата и едва когато му подадох банкнота от десет лири, казах му да задържи рестото и му пожелах приятно прекарване на танцовото представление на дъщеря му, си дадох сметка, че е започнало да вали, а аз стоя на тротоара пред болницата в Хамърсмит без чадър и гледам как таксито се изгубва от поглед, докато баща ми лежи някъде вътре с болно сърце.
Мама изглеждаше по-дребничка от обикновено, седеше сама в единия край на редица пластмасови столове, а зад рамото й се виждаше печалната синкава стена. Майка ми винаги беше издокарана, обличаше се, сякаш живее в друго време: с шапки и ръкавици в тон, с обувки, които съхраняваше в кутиите им, имаше и цяла полица с различни чанти, подредени плътно една до друга в очакване да бъдат избрани като допълнение към тоалета й за деня.
13
Героиня от едноименния роман на Елинор Портър „Полиана“ (1913), донесъл известност на авторката си. Смята се, че популярното в САЩ „позитивно мислене“ води началото си от романите на Е. Портър. — Б.пр.