Рос прокара пръсти по изрисувания на стената знак, после извади четири различни снимки от различни папки върху бюрото си. След малко бюрото му се покри с еднакви изображения — знаци, дамгосани в плът, издълбани в дърво и в камък.
Рос завъртя стола си към прозореца и зарея поглед над града. В същото време набра номер, използвайки специално подсигурена линия. Вдигна жена.
— Бих искал да разговарям с равина, моля — каза Рос.
Изчака и след няколко секунди Ъпстийн се обади.
— Рос е.
— Очаквах да се обадите.
— Значи сте чули?
— Снощи получих предупредително обаждане.
— Знаете ли къде е Паркър?
— Снощи господин Галахър го е подслонил в дома си.
— Колко широко известно е това?
— Медиите не знаят. Господин Галахър е проявил предпазливостта да свали регистрационните номера на автомобила си, когато си е дал сметка, че най-вероятно ще трябва да участва в спасителна мисия.
Рос си отдъхна. Знаеше, че поради липсата на водеща към Ню Йорк следа репортерите вече се бяха опитали да проследят Паркър чрез бара в Мейн, където работеше. Обади се в местното управление в Портланд, за да помоли проверка с патрулка, и узна, че пред дома на Паркър има два автомобила и телевизионен микробус, а също и че собственикът на „Голямата изгубена мечка“ казал на агента, че го принудили да окачи на вратата надпис „Забранено за репортери“. За да се погрижи молбата му да бъде спазвана, той побързал да наеме двама здравеняци с набързо изработени фланелки с надпис „Забранено за репортери“, които да охраняват входа. Според агента те двамата чакали да започнат работа по време на неговото посещение в бара. Заявил, че несъмнено са двама от най-солидните здравеняци, които е виждал през живота си.
— А в момента? — попита Рос.
— Паркър си е тръгнал от дома на Галахър днес сутринта поясни Ъпстийн. — Нямам представа къде е.
— Говорили ли сте с Галахър?
— Казва, че не знае къде е отишъл Паркър, но потвърди, че той вече знае всичко.
— Значи ще дойде да ви търси.
— Подготвен съм.
— Ще ви изпратя някои материали. Сигурно ще ви заинтригуват.
— Какви материали?
— Помните ли знака, намерен върху тялото на мъртвите жени в Шел Банк Крийк и в Пърл Ривър? Пред мен има още три такива — единият е отпреди две години, а другите са от по-рано тази година. Всеки случай, изглежда, е бил свързан с убийство.
— Тя оставя знаци, следи за Другия.
— А сега партньорът й оставя името си, изписано с кръв на стената на предишната къща на Чарли Паркър, така че явно и той прави същото.
— Дръжте ме в течение, моля ви.
— Непременно.
Двамата се сбогуваха и затвориха. Рос повика Брад и му нареди да следи мобилния телефон на Паркър и да изпрати двама човека при равин Ъпстийн.
— Искам да разбера къде е Паркър преди края на деня нареди Рос.
— Да го приберем ли?
— Не, само се постарайте нищо да не му се случи — отговори Рос.
— Не е ли малко късничко за това? — попита Брад.
— Изчезвай от тук — сряза го Рос, но мислено призна, че въпросът е напълно основателен.
Двайсет и седма глава
Обадих се на Ъпстийн от уличен телефон на Второ авеню пред един индийски ресторант, където предлагаха бюфет от „всичко, което можете да изядете“, но никой не искаше да вкуси, поради което в опит да посъживи бизнеса мъж с тъжно лице и ярка полиестерна риза стоеше на вратата и раздаваше листовки, които никой не искаше да чете. Ръмеше и влажните листовки провисваха в ръката му.
— Очаквах да се обадите — каза Ъпстийн, когато вдигна телефона.
— Доколкото разбирам, от доста време — отговорих.
— Допускам, че искате да се видим.