— Абе ти да не си идиот? — попитал го Уил.
— А? — смънкало хлапето.
— Имаш хероин, обаче изхвърляш марихуаната? В колежа ли си?
— Да.
— Е, едва ли следваш ядрена физика. Имаш ли представа колко си загазил?
— Но, човече, тази гадост струва пари! — възпротивило се хлапето, вперило поглед в наркотика.
Уил почти го съжалил, толкова бил смотан!
— Тръгвай, глупако! — подканил го той, избутал го в дневната и му заповядал да седне на пода.
— Така, всички останали с лице към стената! — наредил Джими. — Ако имате нещо, за което трябва да знам, кажете ми още сега, иначе ще ви се стъжни!
Които били в състояние да станат, се изправили и застанали с лице към стената. Уил побутнал с върха на обувката си едно почти изпаднало в безсъзнание момиче.
— Хайде, спяща красавице. Време е да ставаш.
В крайна сметка успели да изправят всичките деветима. Уил обискирал осем — без момчето, което проверил преди това. Намерил наркотици само у момичето с нашарената коса — три цигари марихуана и една хероин. Била пияна и надрусана, но вече се съвземала от най-сериозното опиянение.
— Какво е това? — попитал Уил момичето.
— Не знам — отговорила тя леко заваляно. — Един приятел ми ги даде да му ги пазя.
— Бива си я тази измишльотина. И как се казва приятелят ти? Ханс Кристиан Андерсен?
— Кой?
— Няма значение. Това твоят апартамент ли е?
— Да.
— Как се казваш?
— Сандра.
— Сандра коя?
— Сандра Хънтигдън.
— Е, Сандра, арестувам те за притежание на наркотици с цел пласиране. — Закопчал й белезниците, прочел й правата и после направил същото с младежа, когото пребъркал преди това. Джими записал имената на останалите и им казал, че може да си ходят, но пипне ли ги на улицата отново, ще ги прибере на топло за скитничество, ако ще да се надбягват в този момент. Всички отново насядали. Били млади и изплашени, освен това постепенно осъзнавали колко им е провървяло, че не са оковани като приятелчетата си, обаче още не се били освестили достатъчно, за да си тръгнат.
— Добре, да вървим — подканил Уил двамата с белезници. Повел Хънтигдън към изхода на апартамента, а Джими го следвал с момчето, което се казвало Хауард Мейсън, но внезапно нещо просветнало в замъгленото от наркотиците съзнание на Хънтигдън:
— Детенцето ми — казала тя. — Не мога да оставя детето!
— Какво дете? — попитал Уил.
— Дъщеря ми. На две годинки е. Не мога да я оставя сама.
— Госпожице, в апартамента няма никакво дете. Лично го претърсих.
Тя обаче се опъвала.
— Казвам ви, детето ми е тук — развикала се тя и явно не се преструвала. Загрижеността й му се сторила искрена.
От стаята се обадил чернокож младеж на двайсетина години:
— Не лъже, господине. Наистина има дете.
Джими погледнал Уил.
— Сигурен ли си, че претърси навсякъде?
— Не е Сентръл Парк.
— По дяволите! — Джими обърнал Мейсън обратно към дневната. — Сядай на дивана и не мърдай! — наредил му той. — Добре, Сандра, твърдиш, че имаш дъщеря. Да я намерим. Как се казва?
— Мелани.
— Така, Мелани. Сигурна ли си, че не си помолила някой да я гледа тази вечер?
— Не, тук е — вече разплакана, отговорила Хънтигдън. — Не ви лъжа.
— Добре, скоро ще разберем.
Не били много местата, на които можели да потърсят, но въпреки това започнали да викат момиченцето по име. Двамата полицаи огледали зад диваните, в банята и в кухненските бюфети.
Намерил я Уил. Била под купчината палта на леглото. Разбрал, че момиченцето е мъртво още щом докоснал крачето му.
Джими отпи глътка от виното си.