На втория ден родителите и приятелите на Боби започнаха неофициален оглед на града и на околностите му, но без резултат. На свечеряване майката и бащата се върнаха у дома, но и тази нощ не мигнаха точно както и предната. Майката на Боби лежеше в леглото, извърната с лице към прозореца, ослушвайки се напрегнато за приближаващи стъпки, за познатия шум от дългоочакваното прибиране у дома на единствения й син. Помръдна леко само когато чу съпруга си да става и да облича халата си.
— Какво има? — попита.
— Нищо — отговори той. — Ще направя чай, ще поседя малко. — Замълча и после попита: — Ти искаш ли?
Тя обаче усещаше, че я пита само от учтивост и че би предпочел да не приема поканата му. Съпругът й не искаше двамата да седят на масата в кухнята и да мълчат, подхранвайки взаимно страховете си. Искаше да остане сам. Когато вратата на спалнята се затвори зад гърба му, тя се разплака.
На третия ден започна официалното издирване.
Златистото множество се движеше в пълен синхрон, безброй силуети се накланяха покорно, докоснати леко от късния зимен ветрец, като богомолци в църква, свеждащи глави по време на службата в очакване на мига на освещаването.
Шепнеха си — тихо и глъхнещо шумолене, което можеше да е и далечен плисък на вълни, ако звукът не бе напълно непознат и неприсъщ тук, насред сушата. Бледината им на места беше нашарена с малки червени, оранжеви и сини цветчета — пъстри листенца насред океан от семена и стъбла.
Множеството бе пощадено, не беше окосено и затова бе израсло високо, твърде високо, въпреки че семената гниеха. Родитбата на цял един сезон бе съсипана, защото старецът, собственик на земята, бе починал предишното лято и роднините му не можеха да се разберат относно продажбата на земята и разпределянето на печалбата. Докато се караха, множеството класове се бяха източили към небето — море от матово злато посред дълбините на зимата — и бъбреха приглушено с онова, което лежеше наблизо, оградено с тръстика и неоткрито.
Но при все това множеството, изглежда, не бе тревожно.
Неочаквано вятърът утихна за миг и строят класове се изопна, сякаш разтревожен от промяната и усетил, че нищо не е, каквото е било, а сетне вятърът отново се надигна, този път по-бурен и на по-кратки безредни пориви, които с по-сурова ласка набраздиха множеството с вълни и въртопи. Единението бе заменено от смут. Слънчевите отблясъци улавяха разпръснати откъслеци, преди да паднат на земята. Шепотът се усили и удави зова на самотна птица в слуха за нечие приближаване.
На хоризонта се появи черен силует и надвисна над стъблата като огромно насекомо. Сетне се уголеми още повече и се превърна в глава, рамене и тяло на човек, който минаваше между редовете пшеница, а пред него нещо по-дребно се врязваше невидимо сред класовете, душеше и пролайваше — първите натрапници в територията на множеството след смъртта на стареца.
Появи се втора фигура, по-тежка от първата. Тя трудно се справяше с терена и с непривичното усилие, което изискваше участието й в издирването. В далечината по на изток двамата мъже виждаха и другите участници в хайката. Двамата неусетно се бяха откъснали от главната група, макар че и тя бе оредяла с напредването на деня. Вече се здрачаваше. Не след дълго щеше да се наложи да прекъснат за днес, а през следващите дни участниците в издирването щяха да намалеят.
Бяха започнали днес сутринта, веднага след неделната служба. Участниците се бяха събрали в католическата църква „Сейнт Джуд“, понеже тя имаше най-голям двор и, което бе любопитно, най-малобройно паство — противоречие, което Пейтън Кармайкъл, мъжът с кучето, така и не успяваше да проумее. Може би, разсъждаваше той, са очаквали масово покръстване в някой бъдещ момент, което пък го накара да се запита дали католиците просто не са по-големи оптимисти от другите хора.
Началникът на полицията и хората му бяха разделили общината на участъци, а жителите — на групи, и бяха определили на всяка група участък, който да претърси. Различни църкви снабдиха участниците с кафяви хартиени пликове със сандвичи, чипс и газирана вода, макар че повечето хора си бяха донесли вода и храна за всеки случай. За разлика от обичайната неделна традиция този път никой не беше облечен официално. Хората се бяха облекли с широки ризи, стари панталони, износени ботуши или удобни маратонки. Някои носеха пръчки, а други — гребла, за да тършуват из храсталаците. Във въздуха витаеше овладяно очакване, вълнение въпреки предстоящата задача. Качиха се по няколко души в една кола и се отправиха към определените им участъци. След като ги претърсиха до един и не намериха нищо, всяка група се зае с нов участък, даден й или от полицаите, които координираха дейността на място, или от щаба на операцията, разположен в една зала зад църквата.
Когато започнаха, времето бе необичайно топло за сезона, странно и измамно затопляне, което не след дълго щеше да премине. Мъчното придвижване по размекнатата кал и топящия се сняг изцеди силите на мнозина, преди да направят обедна почивка към един-един и половина. На този етап някои от по-възрастните хора вече се бяха върнали в селото, доволни, че са се постарали да помогнат някак на семейство Фарадей, но останалите продължиха с издирването. В крайна сметка следващият ден беше понеделник. Чакаше ги работа, имаха си задължения. Само този ден можеха да отделят за търсенето на момчето, затова трябваше да го използват максимално. Но с отслабването на светлината денят стана по-студен, затова Пейтън се благодареше, че не остави пухеното си яке в колата, а го върза на кръста си, докато му потрябва.
Подсвирна на кучето — тригодишен шпаньол на име Моли — и отново изчака спътникът му да го настигне. Арти Хойт, точно той да му се падне! Отношенията помежду им бяха хладни през последната повече от година, откакто Арти беше спипал Пейтън, че зяпа задника на дъщеря му в църквата. За Арти нямаше никакво значение, че истината не е точно каквато я мислеше. Да, Пейтън наистина зяпаше задника на дъщеря му, обаче не заради похотливо влечение. Не че беше над такива първични усещания, но понякога проповедите на свещеника бяха толкова скучни, че единственото, което държеше Пейтън буден, беше гледката на гъвкави и млади женски форми, издокарани в най-хубавите си неделни дрехи. Пейтън отдавна беше прехвърлил възрастта, когато би се притеснил как ли ще се отразят такива плътски мисли в божия дом върху безсмъртната му душа. Смяташе, че Бог си има по-важни грижи от съмнението дали Пейтън Кармайкъл, шейсет и четири годишен вдовец, обръща повече внимание на женските прелести, отколкото на дъртия самохвалко на амвона — един човек, чието християнско милосърдие, по мнение на Пейтън, бе по-оскъдно от това на обикновен алигатор. Лекарят на Пейтън го съветваше да живее живот, пълен с вино, жени и песни, до едно в умерени количества, но от добра реколта. Съпругата му бе починала преди три години от рак на гърдата и макар че в града имаше колкото щеш жени от подходящата реколта, които биха утешили Пейтън в самотните зимни нощи, той не проявяваше интерес. Обичаше жена си. Понякога все още се чувстваше самотен, макар не толкова често като преди, но усещането за самота бе съвсем конкретно — липсваше му съпругата му, а не женска компания. На удоволствието, което от време на време изпитваше при вида на някоя красива млада жена, гледаше като на признак, че все още не е напълно безсилен от кръста надолу. След като му бе отнел съпругата, Бог му позволяваше поне това дребно удоволствие. И ако Бог възнамеряваше да раздуха този проблем, Пейтън щеше да му каже две приказки, когато най-накрая се срещнат.