Протегна ръка и двамата мъже се здрависаха. Пейтън тупна Арти по гърба. Усети как очите му леко се навлажняват и реши, че се дължи на физическото натоварване.
— Какво ще кажеш да те черпя една бира, когато приключим тук? Бих пийнал нещо в края на този дълъг ден.
— Съгласен. Да напоим кучето и да се…
Млъкна. Вече виждаха закътаното езеро. Беше популярно място за любовни срещи по времето, когато Пейтън и Арти бяха доста по-млади, преди собственикът на земята да се смени и новият, набожен човек, чиито безбожни роднини сега се дърлеха за имота му, даде ясно да се разбере, че не желае никакви младежи да се отправят в дебрите на сексуалните тайни близо до неговото езеро. Клоните на голям бук бяха надвиснали над водата и почти докосваха повърхността. Моли стоеше малко по-нататък. Не беше пила от водата. Всъщност бе спряла на няколко метра от брега. Чакаше, вдигнала едната си лапа и размахвайки несигурно опашка. През тръстиките приближаващите мъже забелязаха нещо синкаво.
Боби Фарадей бе коленичил досами водата, горната половина на тялото му бе леко приведена, сякаш се опитваше да зърне отражението си във водата. На шията му имаше въже, вързано за ствола на дървото. Тялото беше подпухнало от газове, лицето мораво, чертите почти неузнаваеми.
— О, по дяволите! — възкликна Пейтън.
Потрепери леко, а Арти се пресегна и прегърна през раменете своя другар. Зад тях слънцето залезе, вятърът задуха и множеството класове скръбно се приведоха.
Втора глава
Взех влака до Пърл Ривър от гара „Пен“. Не бях пристигнал от Мейн с автомобил и не си бях направил труда да наема кола, докато бях в града. Не ми трябваше. Каквото и да се наложеше да правя там, щеше да ми е по-лесно да го свърша без автомобил. Докато влакът спираше на гарата, останала почти непроменена от появата си като разклонение на Иъри Рейлроуд, установих, че всички други промени в сърцевината на града също са чисто козметични. Слязох и бавно тръгнах през Мемориъл парк, където един знак до пустеещата полицейска будка на Оринджтаун оповестяваше, че Пърл Ривър „все още е градче на дружелюбни хора“.
Паркът е дело на Джулиъс Браунсдорф, създателя на Пърл Ривър, който проектирал града, след като закупил земята, построил гарата, произвел шевната машина „Етна“ и печатарската преса „Америка енд Либърти“, разработил лампата с нажежаема жичка и изобретил лампата с волтова дъга, която осветява не само този парк, но и Капитолия във Вашингтон. Браунсдорф е един от хората, в сравнение с които останалите изглеждат някак лениви. Двамата с Дан Фортман от отбора „Чикаго Беърс“ са гордостта на Пърл Ривър.
Американското знаме се развяваше над паметника в центъра на града, издигнат в чест на местните млади мъже, загинали във войните. Любопитното бе, че сред тях фигурираха и имената на Джеймс Мур и Зигфрид Бъц, намерили смъртта си не на бойното поле, а по време на банковия обир през 1929 г., когато прочутият крадец от онова време Хенри Фърникис се опитал да обере „Фърст Нашънъл Банк“ в Пърл Ривър, преоблечен като електротехник. Е, поне поколенията са ги запомнили. Вече никой не споменава по паметниците убити банкови чиновници.
Пърл Ривър изобщо не се бе отърсил от ирландските си корени след заминаването ми. Кафенето „Мъди Брук“ на Норт Мейн от другата страна на парка все още предлагаше келтска закуска, а недалеч от там се намираше ирландската месарница на Галахър, магазинчето за подаръци „Айриш Котидж“ и туристическата агенция „Хари О’Съливан“. От другата страна на булевард „Ист Сентръл“, до железарията на Хандълър, беше ирландският магазин „За половин пени“, където продаваха ирландски чай, бонбони, чипс и фланели като на галските футболни отбори. А пък точно зад ъгъла след стария „Пърл Стрийт Хотел“ се намираше ирландската кръчма „Дж. Ф. Нунан“. Както често отбелязваше баща ми, трябваше просто да боядисат целия град зелен и точка по въпроса. Обаче киното на Пърл Ривър вече бе затворено, а редом до по-посещаваните автомобилни салони и магазини за мебели имаше снобски магазини за сувенири и за скъпи подаръци.
Сега ми се струва, че съм прекарал цялото си детство в Пърл Ривър, но всъщност не е така. Преместихме се там, когато бях почти на осем, понеже баща ми започна да се изморява от дългото пътуване до града от по-северната част на щата, където родителите ми живееха евтино в къщата, наследена от татко след смъртта на неговата майка. Най-трудно му беше през седмиците, когато патрулираше от осем до четири, всъщност от седем и половина до три и половина. Тогава ставаше в пет сутринта, а понякога дори по-рано, за да се добере до Девети участък — район с много насилие, заемащ по-малко от четвърт квадратна миля в Лоуър Ист Сайд, но местопрестъпление на около седемдесет и пет убийства годишно. Тогава с мама почти не го виждахме. Беше длъжен една седмица да патрулира от осем до четири, втората — от четири до дванайсет и третата — от осем до четири. После две седмици смяната му беше от четири до дванайсет (тогава го виждах само през уикендите, защото, когато тръгвах за училище сутрин, той спеше, а когато се върнех, беше отишъл на работа) и една седмица задължително патрулираше от дванайсет до осем, което толкова объркваше биологичния му часовник, че понякога в края на периода не беше на себе си от изтощение.
Девети участък работеше съгласно „схема деветка“, тоест девет групи от по деветима човека — система, въведена още през 60-те години и в крайна сметка премахната през 80-те и прекъснала голяма част от близките приятелски отношения, които бе създала. Сержантът на баща ми в първа група беше Лари Костело и тъкмо той предложи на татко да помисли дали няма да е по-добре да се премести в Пърл Ривър. Там живееха ченгетата от ирландски произход и градът претендираше, че в него се провежда второто по големина в щата шествие в деня на свети Патрик след парада в Манхатън. Мястото беше и относително богато — средният доход превишаваше двукратно този за страната, затова тук цареше атмосфера на удобство и благоденствие. Градът имаше предостатъчно ченгета, за да формират полицейски щат, имаше пари и притежаваше собствена физиономия благодарение на връзките, създадени от националната принадлежност. Макар баща ми да не беше ирландец, той беше католик, познаваше мнозина от жителите на Пърл Ривър и се чувстваше удобно сред тях. Майка ми не се възпротиви на преместването. Ако то щеше да й осигури повече време със съпруга й и щеше да намали напрежението и стреса, вече издълбали ясни следи по лицето му, тя бе готова да живее дори в землянка.
И така, преместихме се на юг и понеже според мен всичко, което се обърка впоследствие, се оказа свързано с Пърл Ривър, градът заема по-голямата част от детските ми спомени. Купихме си къща на „Франклин Авеню“, близо до ъгъла с „Джон Стрийт“, където и до днес се намира Методистката църква. Имотът имаше „неизползван потенциал“, както казват брокерите на недвижими имоти — старата дама, която бе живяла там почти през целия си живот, неотдавна бе починала, и нищо не подсказваше, че от 1950 година насам е правила по къщата нещо друго, освен да мете пода от време на време. Ето защо къщата беше по-голяма, отколкото бихме могли да си позволим, а на баща ми му допадна липсата на ограда и откритите дворове между нас и другите имоти на улицата — това създаваше у него усещането за пространство, за общност. Схващането, че надеждните огради осигуряват надеждни съседи, не беше особено популярно в Пърл Ривър. Тук оградите някак смътно притесняваха хората — възприемаха ги като желание за отделяне, може би дори като претенция, че си различен.
Майка ми се потопи в живота на града — стана член на всевъзможни комитети. Промяната бе смайваща за толкова сдържана и дистанцирана от околните жена, каквато е тя според повечето ми ранни спомени за нея. Баща ми вероятно се е чудел дали жена му няма тайна любовна връзка, но всъщност мама просто реагираше като човек, озовал се на по-хубаво място от преди. Съпругът й също беше по-доволен, макар че мама продължаваше да се притеснява всеки ден, когато той излизаше от къщи, и реагираше с почти неприкрито облекчение, когато татко се връщаше невредим след всяко дежурство.