Граф Дьо Вилие и барон Дьо Грини с любопитство следяха онова, което правеше канадецът, успял да скрие с особена ловкост своята лодка в празния дънер на едно дърво, и то така добре, че без да знае, никой не би могъл да я открие. Следвайки канадеца, двамата приятели, незабелязано за самите себе си, се бяха приближили до края на поляната.
Гласът на Берже ги накара изведнъж да се спрат.
— Хей! — извика им ловецът, притичвайки към младите хора. — Нито крачка повече в тази страна, господа, ако държите на живота си!
— Какво значи това? — запитаха учудени те. — Нима ни заплашва опасност? И толкова ли е голяма, че…
— Ужасна! Грамадна! Стоим върху блато. Зад тази поляна рискувате да потънете в яма, дълбока от десет до дванадесет крачки, където ще се задушите в ката и тинята. Тази гъста и зелена трева, която виждате наоколо си, скрива от очите рядката кал. Ето, погледнете.
При тези думи канадецът взе дълъг прът, наведе се над блатото и го забоде в тревата. Прътът започна да се извива ту вдясно, ту вляво, след това, сякаш подчинявайки се на някаква тайнствена и непреодолима сила, постепенно започна да потъва и след няколко минути съвсем изчезна, дълъг повече от петнадесет крачки.
— О! — извика баронът побледнял. — Това е ужасно!… Ако ве бяхте ни спрели навреме…
— А надалеч ли се простира това блато? — запита графът.
— На двадесет мили, а може би и повече — кой го знае.
— Но как ви е дошло наум, приятелю мой — продължи графът, — да ни накарате да вървим по такъв опасен път?
— Това е единственият път, по който може да се отиде до онова място, където ви водя; селото, в което живея, е заобиколено от три страни с това блато… Впрочем, щом сте с мене, не ви заплашва никаква опасност.
— Това е истина! Да вървим да закусим. Там сигурно само нас чакат.
Индианският водач и двамата му помощници се оказаха истински майстори в готвенето. Закуската се състоеше главно от лова на мечката: мечешки лапи, печени в пепелта, и парче добре опечено филе, като прибавиха освен това хляб и две тиквени бутилки вино. Продължителното пътуване оказа влияние върху апетита на пътниците. Всички насядаха в кръг на тревата и всеки, избрал си най-вкусното късче, започна да се храни с настървено усърдие.
В това време, докато пътниците закусваха, слънцето бе изгряло.
Картината веднага се измени. Тя се обрисува пред тях в такава красота, че французите, неуспели още да свикнат с хубостите на американската природа, извикаха от възторг.
С развиделяването се пробуждаха и птиците и в гората започна весел концерт. Папагалите със силни крясъци пърхаха от едно дърво на друго. Сивите катерички и опосуми скачаха от клон на клон. На хълма, който бе мълчалив и тъжен допреди няколко минути, всичко оживя, разцъфна и задиша с гигантските си пори. Това бе възхитително зрелище.
В същата минута, когато пътниците привършваха закуската, на недалечно разстояние се чу крясък на воден ястреб.
Графът вдигна глава.
— Какво гледате? — запита го Берже.
— Търся птицата, която изкряска.
— Това е воден ястреб. Той е наш приятел — отвърна ловецът.
И след това самият той започна да подражава на същия крясък с такова съвършенство, че младият човек неволно се обърна.
В същата минута отред от петдесет воини излезе на поляната по пътеката, противоположна на онази, по която бяха дошли пътниците.
— Те са приятели — отвърна Берже, като ставаше, — индианци и горски скитници, излезли са да ни посрещнат.
Всички станаха, за да приветстват новопристигналите, които на свой ред се спряха на края на полянката.
Бяха все силни и здрави мъже, по-голямата част на средна възраст с горди и енергични лица. Ако не бяха брадите, които имаха някои от горските скитници, и дългите руси коси, падащи на гъсти снопове на раменете им, между тях и индианците нямаше никаква разлика: същият цвят на кожата, наподобяващ нажежена тухла, същото ловджийско облекло — с една дума, отдалеч бе трудно да се отличат бледоликите от червенокожите.
По даден знак от Берже новопристигналите се разделиха на два почти еднакви отреда. Тънкия слух застана начело на първия, а канадецът — пред втория.
Тогава водачът се приближи до графа и по индиански обичай притисна лявата му ръка с дясната.
— Най-после ти дойде! — (Обичайният израз за поздрав.) — Това са моите деца — гуроните на езерата; те обичат своя добър дядо. По мое повикване дойдоха при тебе и можеш да разполагаш с тях по свое желание за службата на нашия бял дядо; той обича своите индиански деца и им желае щастие.
Индианците почтително се поклониха и в знак на удоволствие два пъти огласиха високите сводове на гората с дивите звуци на техния войнствен зов.