Андре се наведе над тялото и го обърна. Дон Паламед лежеше на тревата с лице надолу.
Изведнъж слугата се изправи с вик на учудване.
— Какво става там? — подигравателно попита по старият от конниците. — Да не би покойният да е бил ваш враг, Андре?
— Не, господарю.
— Да не би да те е ухапал?
— Този нещастник още дълго време няма да бъде в състояние да се ползува от своите челюсти.
— Тогава какво означава вашият вик?…
— Знаете ли, господа, кой е този нещастник, с когото така зле са постъпили?
— Не, а и не желаем особено да знаем.
— Позволете ми да се погрижа за него.
— Защо?
— Затова, защото ми се струва, че още диша…
— Ако диша, то е така незабележимо, че… няма защо да се говори за това — забеляза по-младият от конниците.
— Но… Андре е прав — каза другият, — не можем да оставим този нещастник без помощ… Познавам го.
— Кой е той? — запита маркизът или маркизата.
— Ах! — отвърна вторият с лек оттенък на ирония. — Едва що започваме кампанията и вече успяхме да загубим един от най-надеждните ни бойци. Този човек, който виждаш прострян на земята, е нашият храбър дуелист, неустрашимият капитан Паламед.
— И наистина…
— Дявол да го вземе негодникът! Този испанец се оказа просто един жалък самохвалец. И ето докъде го доведе Самохвалството!
— Сега косата е ударила на камък — многозначително забеляза слугата на конниците.
— Съвършено вярно! Бога ми — славни удари от шпага. Този потомък на Сид е целият заклан. Погледнете раните му, Камила.
— Познавам ръката, която е нанесла тези удари — отговори Камила с жест на ненавист и гняв. — За нас тук има и нещо утешително.
— Ти вече се колебаеш? Може би мислиш за връщане назад? — извика другият от конниците с израз на надежда, примесена с разочарование.
— Съвсем не!… Но ще трябва да отложим отмъщението си.
— Толкова по-добре!
— Защо толкова по-добре?… Не те разбирам, Луиза?
— Не Луиза, а Луи, с твое позволение — възрази с усмивка другият конник. — Съвсем не тъжа за случилото се, но само за това, защото според мене маркиза Дьо Боа-Траси и графиня Дьо Малевал не могат да чувстват удоволствие от такова обикновено отмъщение. Да се изпрати убиец на изменилия им човек е недостойно за нас, дори унизително, и не може да бъде удовлетворително.
Графинята отпусна глава, без да отговори на маркизата. Маркизата продължи след минута:
— Очевидно трябва да потърсим по-доброто и ще го намерим с Божията помощ.
— В Писанието е казано: „Потърсете и ще намерите“ — иронично забеляза графинята. — Да постъпим така, както учи Евангелието…
— На добър час! Харесва ми, когато говориш така.
По време на този разговор Андре, млечен брат на маркизата, усърдно се мъчеше да даде помощ на простреляния капитан, като проми раните му.
Въпреки това раненият не даваше ни най-малки признаци на живот.
— Какво да правим с този негодник? — запита слугата.
— Хм! — промълви маркизата. — Той, изглежда, е твърде болен.
— Точно така е! Но мисля, че благодарение на моето умение да разпознавам рани, мога да гарантирам, че неговото положение не е съвсем безнадеждно. Загубата на кръв е причинила припадъка, но нито един важен орган не е засегнат и повреден.
— Тук сме в пустинята — забеляза графинята.
— Далеч от всякакво жилище — преднамерено подчерта маркизата. — И най-малката загуба на време би била гибелна за нас.
— Тогава да го предоставим на собствената му съдба — каза Андре.
— И това ще бъде най-доброто, което можем да направим за него.
— Реката тече само на две крачки оттук.
Андре многозначително погледна двете преоблечени дами.
— Охайо е бистра и дълбока, господа… Как ще заповядате да постъпя с него? Ще изпълня заповедта ви.
— Този жалък самохвалко е позволил да го убият като глупак! Не ни е нужен.
— А след това?… — продължи Андре, правейки многозначителен жест.
— Мъртвите не говорят! — каза маркизата, извръщайки се.
— Добре — студено отвърна младият човек.
След това се наведе и вдигна тялото на ръце. Двете дами разговаряха помежду си и, изглежда, ни най-малко не се занимаваха с това, което ставате.
Андре преметна тялото като чувал напреки на седлото на коня си. Капитанът направи леко движение и въздъхна. Андре се спря.
— Е? — запита го маркизата.
— Той идва в съзнание.
— Толкова по-зле! Побързайте!
Изведнъж шубраците се раздвижиха и се показа човек на не повече от десет крачки от пътниците.
На пояса на този човек със свирепо лице, в небрежно облекло бяха затъкнати чифт дълга револвери и ловджийски нож, а в ръката си държеше пушка.