— Не съм съгласен! — извика Съмърсет.
— Решенията взимам аз. Моля да ни извиниш, Пийбоди. — Рурк се усмихна и й направи знак да излезе.
Ив бавно произнесе:
— Почакай отвън, Пийбоди. Заключи вратата.
— Слушам, лейтенант.
— Включи и звукоизолиращата система. — Когато остана насаме със съпруга си и с иконома, тя стисна дланите си в юмруци и заяви с леден тон: — Значи все пак реши да ми кажеш истината. Нима ме мислеше за глупачка, която не разбира, че криеш нещо?
Той усети, че е засегнал честолюбието й и едва чуто промълви:
— Извинявай.
— Не мога да повярвам на ушите си! — сопна се Съмърсет. — Извиняваш й се след всичко, което…
— Млъквай! — яростно му заповяда Ив. — Имах всички основания да те заподозра. В къщата има апаратура, чрез която се заглушават телевизионните сигнали и чрез която може да се избегне надзора на службата за компютърна охрана. Само ние тримата знаем за съществуването й. Първата жертва беше приятел от детинство на Рурк, втората — друг приятел от Ирландия, който беше убит в жилище, принадлежащо на Рурк. Ти се ползваш с пълното доверие на работодателя си, знаеш абсолютно всичко за него и за предприятията му. От убийството на дъщеря ти са изминали цели двайсет години, но няма да се учудя, ако търпеливо си чакал подходящ момент да си отмъстиш. Как да повярвам, че не си готов да жертваш всичко, за да унищожиш Рурк?
— Никога не бих го сторил, защото нямам по-скъп човек на света. Той ми е като син, никога не ще забравя, че обичаше дъщеря ми. — Съмърсет взе чашата с бренди, но ръката му трепереше толкова силно, че течността се изплиска.
— Ив — бавно заговори Рурк. Сърцето и инстинктът му подсказваха, че трябва да й каже истината, но все още се колебаеше, сякаш някой се опитваше да му запуши устата. — Моля те седни и ме изслушай.
— Мога да слушам и без да сядам.
— Както желаеш. — Той уморено потърка очи и си каза, че съдбата го е свързала с твърдоглава и упорита жена. — Разказвал съм ти за Марлена, която ми беше като сестра, след като Съмърсет ме прибра в дома си. Но аз не бях невинно дете — добави и леко се усмихна на иконома.
— Спомням си, че когато те намерих, беше пребит до смърт — промърмори Съмърсет.
— Сам си бях виновен. — Рурк вдигна рамене. — И така, останах при Съмърсет и започнах да му помагам…
— В мошеничеството и в джебчийството — прекъсна го тя.
— Все някак трябваше да се прехранвам, за да оцелея. — Рурк отново се поусмихна. — Не изпитвам никакви угризения на съвестта заради това. Разказах ти, че Марлена… тя все още беше дете, но се оказа, че е изпитвала към мен чувства, за които не подозирах. Една нощ дойде при мен, призна ми любовта си и поиска да ми се отдаде. Бях неопитен, не знаех как да изляза от положението и се отнесох жестоко с нея. Въобразявах си, че постъпвам правилно, както би постъпил почтен човек. Нямах право да я докосна, макар тя да си въобразяваше, че копнее за милувките ми. Беше толкова невинна, толкова… мила. Засегнах гордостта й, мислех си, че ще се върне в стаята си, изпитвайки омраза към мен, но тя избяга от дома си. Хората, които търсеха мен и с които в арогантността си възнамерявах сам да се справя, я откриха и я похитиха.
За миг Рурк замълча, защото болката, която продължаваше да изпитва след толкова години, се беше пробудила с нова сила. Продължи с още по-тих глас, а очите му бяха потъмнели от мъка.
— На драго сърце бих дал живота си, за да не я убият. Бих направил всичко, което поискат, за да не я подлагат на мъчения. Но бях безсилен да им попреча. Захвърлиха я пред дома й, след като бяха свършили с нея.
— Беше толкова мъничка — прошепна Съмърсет. — Приличаше на кукла със скъсана пружина. Бяха се гаврили с детето ми, накрая го бяха убили. — Той обвинително изгледа Ив и продължи с глас, треперещ от вълнение: — Ченгетата дори не си мръднаха пръста, защото Марлена беше дъщеря на човек, когото смятаха за свой враг. Съобщиха ми, че не е имало свидетели на убийството, че липсвали веществени доказателства. Знаеха кои са виновниците, защото новината за случилото вече се беше разнесла в света на хората извън закона. Ала не направиха нищо да ги заловят.
— Убийците на Марлена бяха богати и могъщи — продължи Рурк. — Ченгетата се преструваха, че не забелязват какво се случва в този район на Дъблин. Измина много време, докато добия достатъчно средства и власт, за да се опълча против тях. Едва години по-късно открих шестимата виновници за смъртта на Марлена…
— Открил си ги и си ги ликвидирал — вече го знам — прекъсна го Ив и с учудване си каза, че не чувства угризения задето прикрива един убиец. Внезапно сърцето й подскочи. — Какво общо има миналото ти с Бренън и с Конрой? Нима са били сред убийците на Марлена?