Хлапакът го изгледа изпод око. Възрастните, които познаваше, изобщо не бяха чували за Снежанка или пък мислеха, че така се нарича вид наркотик.
— Викат ми Кевин — отвърна и се поотпусна като забеляза как котенцето замърка, доволно от ласките на непознатия.
— Приятно ми е да се запознаем. Аз съм Рурк.
Кевин се изкиска, когато младият мъж му подаде ръка, и промърмори:
— Здрасти.
Смехът на момчето накара Рурк да се почувства малко по-добре.
— Как мислиш, дали Доупи е гладен?
— Може би.
— Наблизо има подвижен павилион за храна. Да видим какво предлагат.
— Доупи обича соеви наденички. — Кевин заподскача до него; по лицето му беше изписано смайване, сякаш още не можеше да повярва на късмета си. Грозната синина контрастираше със светлосините му очи.
— Соевите наденички са отличен избор за котета с изтънчен вкус.
— Говориш ги едни… шантави думи.
— Когато се изразяваш високопарно, хората не те разбират и те мислят за по-умен, отколкото си в действителност.
Когато се приближиха до павилиона, пусна ръката на Кевин и той се втурна към скарата, върху която се печаха огромни соеви наденички.
— Казах ли ти да не припарваш наблизо? — Продавачката понечи да го блъсне и се намръщи, защото хлапакът ловко отскочи встрани. — Не давам безплатна храна на мръсни хлапета. — Грабна вилицата с дълга дръжка и замахна към него. — Ако продължаваш да нахалстваш, ще набуча на шиш грозната ти котка и ще я опека на скарата.
— Имам пари. — Кевин притисна котето към гърдите си, но не побягна. Стомахът го свиваше от страх и от глад.
— Да бе, и аз снасям златни яйца. Върви да просиш другаде, че ще насиня и другото ти око.
Рурк сложи ръка на рамото на момчето, а продавачката смаяно се облещи, когато го попита:
— Избра ли си нещо, Кевин?
— Ама тя… вика, че щяла да изпече Доупи.
— Майтапех се, сър. — Жената се ухили и Рурк забеляза, че вероятно никога не е използвала четка за зъби. — Децата от квартала си падат по мен, щото все се шегувам с тях и им давам по нещо за хапване.
— Вие сте добрата фея от приказките. А сега опаковайте в кутия шест соеви наденички, три порции пържени картофи, два фруктови коктейла, пакетче солени бисквити и две кутийки… каква е любимата ти напитка, Кевин?
— Оранжада — едва изрече хлапакът, втрещен от предстоящия пир.
— Две оранжади и пакет шоколадови бонбони.
— Веднага, сър. — Продавачката побърза да се заеме с поръчката, а Кевин смаяно зяпна „благодетеля“ си.
— Искаш ли още нещо? — попита Рурк и бръкна в джоба си за кредитни жетони.
Хлапакът безмълвно поклати глава. Никога не беше виждал толкова много храна. Котенцето, което бе подушило апетитната миризма, измяука.
— Хайде, яж. — Рурк взе една наденичка и я подаде на момчето. — Предлагам да ме почакаш в колата на лейтенанта.
— Дадено.
Кевин се обърна, направи няколко крачки, сетне стори нещо толкова детинско, че стопли сърцето на младия мъж — изплези се на продавачката и побягна.
Рурк взе кутията с храна без да обръща внимание на угодническото бърборене на жената. Подхвърли й няколко жетона, присви очи срещу гъстия дим от скарата и каза:
— В настроение съм да пребия някого… ала не ми се иска да цапам ръцете си с теб. Но бъди сигурна, че ще науча, ако още веднъж посегнеш на момчето. Тогава не котката, а ти ще се печеш на скарата. Ясно ли ти е?
— Да, сър. Напълно. — Тя грабна жетоните без да откъсне поглед от лицето му. — Не знаех, че момчето има баща. Мислех, че е от уличните хлапета дето се навъртат наоколо. По-страшни са от плъховете. Непрекъснато крадат и правят черен живота на порядъчните хора.
— Да се разберем. — Рурк я сграбчи за китката и с усилие потисна желанието си да я счупи като суха вейка. — Необходими са ми трийсет секунди да стигна до колата, където ме чака момчето. Щом се озова там, ще се обърна. Гледай да не си тук.
— Това е моя територия.
— Съветвам те да се преместиш на друго място. — Рурк пусна ръката й и взе кутията. Не беше направил повече от две крачки, когато чу трополенето на количката. Изпита известно удовлетворение, а още по-приятно му стана като видя, че Кевин седи с котенцето върху капака на полицейската кола и му дава парченца от соевата наденичка.
Приближи се и постави кутията пред момчето.
— Хайде, вземи си.
Хлапакът посегна към храната, сетне отдръпна ръка, сякаш се страхуваше, че му устройват капан.
— Мога ли да ям от всичко?
— Разбира се, стига да не ти прилошее. — Рурк си взе един пържен картоф и забеляза, че количката е изчезнала.