След няколко минути Майра промълви:
— Няма нищо по-ужасно от това да загубиш детето си. Не очаквай да ти кажа, че мъжете, които са изнасилили Марлена, са заслужавали да умрат. Но като жена и като майка заявявам, че ако бяха озлочестили моето дете, с радост щях да посрещна смъртта им и щях да съм вечно признателна на екзекутора им. Да, знам, че законът наказва убийството, но има случаи, когато аз го оправдавам.
— Не съм сигурна дали прикривам Рурк защото вярвам, че е постъпил справедливо или защото го обичам.
— Не бива да се упрекваш, ако го правиш и поради двете причини. Прекалено драматизираш нещата.
Ив горчиво се изсмя и стана от скамейката.
— Възложено ми е разследването на три убийства, което не мога да извърша по общоприетия ред, ако не искам съпругът ми да бъде осъден на доживотен затвор. Въвлякох в заговора сътрудничката си, един млад компютърен специалист, когото почти не познавам, както и теб. Правя всичко възможно да отърва от ареста онзи идиот Съмърсет. А ти ме обвиняваш в излишно драматизиране на положението.
— Признавам, че историята е много заплетена, но не бива да се задълбочаваш и да се опитваш да подчиниш чувствата си на разума. Послушай гласа на сърцето си. — Майра приглади полата си. — Според мен е най-разумно официално да поискаш разрешение да извърша пълен преглед на Съмърсет и то още утре сутрин. Ще изпратя заключението си на командир Уитни с копие до теб. Ако ми предоставиш информация за убиеца… колкото е възможно по-пълна, веднага ще се заловя с изготвянето на профила му.
— Неофициалните данни не могат да бъдат включени в характеристиката.
— Колко си наивна, скъпа. — Майра се засмя; смехът й беше мелодичен като ромоленето на фонтана. — Ако не мога да включа известна информация без да споменавам източника, значи е време да се пенсионирам. Повярвай, че никой не ще се усъмни в действителността на съставения от мен психологически профил.
— Тогава побързай. Престъпникът не обича да губи много време.
— Ще го имаш възможно най-бързо, но не забравяй, че не бива да пренебрегваме точността заради бързината. А сега честно ми кажи дали искаш да поговоря с Рурк.
— С Рурк ли?
— Познавам те прекалено добре, Ив. Тревожиш се за него. Страхуваш се, че той обвинява себе си заради смъртта на невинни хора.
— Не съм сигурна, че ще пожелае да разговаря с теб. Само Бог знае как ще реагира, когато разбере, че съм ти разказала цялата история. Убедена съм, че емоционално той ще издържи. — Тя машинално започна да върти венчалната си халка. — Безпокоя се за физическото му оцеляване. Не мога да предскажа кога ще бъде „следващият рунд“, но знам, че Рурк е предвиден за финала. — Ив тръсна глава, за да прогони предателската мисъл, която сякаш парализираше съзнанието й. — Предлагам да отидем в кабинета ми. Ще ти дам всичко, с което разполагам, освен това ще съобщим на Съмърсет, че утре трябва да се яви в кабинета ти.
— Добре. — Майра се изправи и изненада Ив като я хвана под ръка. — С удоволствие ще изпия чаша чай.
— Извинявай, че не ми хрумна да ти го предложа. Не ме бива да посрещам гости.
— Надявах се да ме смяташ за приятелка, не за гостенка… Хей, струва ми се, че току-що Мейвис и нейният нежен исполин слязоха от такси пред дома ти.
Ив тежко въздъхна и си помисли, че само Мейвис Фрийстоун би могла да се издокара с розов кожен костюм, украсен със зелени пера. Леонардо изглеждаше като канара в тъмночервената си, дълга до глезените роба. Ив, която искрено обичаше и двамата, чувстваше, че днес присъствието им ще й дойде прекалено.
— По дяволите, само те ми липсваха!
— Съветвам те да се отпуснеш и да позволиш на гостите да те забавляват. — Майра се засмя и махна на новодошлите. — Последвай примера ми.
— Знаете ли, всичко това е вятър и мъгла. — Мейвис си наля чаша вино, сетне се заразхожда из стаята. Обувките й бяха с дванайсет сантиметрови прозрачни токчета, в които плуваха миниатюрни златни рибки. — С Леонардо научихме всичко от телевизията. Щяхме да дойдем още по-рано, но бях страшно заета с подготовката на диска, който ще запиша следващия месец. — Тя отпи от виното си.
— Страхотна е, нали! — възкликна Леонардо и лицето му с цвят на бронз се озари от усмивката, с която дари любимата жена.
— О, скъпи. — Певицата го прегърна и се притисна към него. — Винаги говориш едно и също.
— И винаги е вярно, гълъбче мое.
Тя се изкикоти, после рязко се обърна и перата по деколтето и раменете й прошумоляха.
— Дошли сме да окажем морална подкрепа на Съмърсет.