— Добре, ще подремнем един час. — Ив се отпусна върху завивките. Главата й се въртеше, чувстваше, че ще се строполи на земята от умора. — Легни до мен.
— Добре. — Той я притисна към себе си и след секунди Ив заспа и тялото й се отпусна в прегръдките му.
Рурк се втренчи в мониторите; в лицата на хората, свързани с миналото му. Беше успял да се изтръгне от мизерията, от престъпниците, които го заобикаляха. Момчето от бедняшкия дъблински квартал се беше превърнало в богат, преуспяващ и уважаван мъж. Ала Рурк никога не беше забравил какво е да си беден и отчаян от провала си.
Лежеше сред копринените чаршафи в разкошния си дом и знаеше, че му предстои пътуване в миналото. Ала се страхуваше от онова, с което щеше да се сблъска, боеше се от собствените си чувства.
Нареди на осветлението да се изключи и затвори очи, като си каза, че непременно трябва да заспи.
В шест ги събуди сигналът от видеотелефона. Рурк изруга, когато Ив рязко вдигна глава и го удари в челюстта.
— Извинявай. — Тя потърка челото си. — Твоят апарат ли звъни?
— Да. — Той опипа челюстта си, за да провери дали не е счупена. — В шест и половина имам насрочено съвещание на видеотелефона.
— Пийбоди и Макнаб ще бъдат тук в седем. Господи, имам ужасно главоболие. — Тя прокара длани по лицето си, погледна съпруга си и заядливо попита: — Как успяваш да изглеждаш толкова добре дори рано сутрин?
— Това е дар божий. — Младият мъж отметна гарвановочерната си коса. — Ще взема душ тук, за да спестя време. Надявам се за половин час да приключа със съвещанието. Искам цялата сутрин да работя с Макнаб.
— Слушай, Рурк…
— Моля те, не ме прекъсвай. Престъпникът не се е обажда от този дом, следователно има някаква повреда в моята електронна апаратура. Трябва да покажа това-онова на младежа. — Той леко се усмихна. — Досега съм работил само с Фийни.
— Има известна разлика… — Но тъй като не можеше да обясни каква е разликата, тя вдигна рамене. — Дано Макнаб се съгласи. Няма да му заповядам да работи с цивилен.
— Остави на мен да го убедя.
След два часа Ив беше устроила временно работно помещение за Пийбоди. Всъщност това беше малка всекидневна, намираща се в съседство с огромна спалня; беше обзаведена с компактна комуникационна и информационна апаратура, която се използваше от бизнесмените, гостуващи в дома на Рурк.
Пийбоди възхитено разгледа оригиналните гравюри по стените, ръчно изработения килим на пода и пухкавите сребристи възглавници, разхвърляни върху подковообразното канапе.
— Никога не съм имала толкова елегантен кабинет — заяви накрая и въздъхна.
— Препоръчвам ти да не свикваш с лукса. До една седмица трябва да приключа разследването и да се върнем към работата си в полицейското управление.
— Добре, но възнамерявам да се наслаждавам на всяка минута, прекарана сред разкоша. — Тя погледна изпод око автоготвача, питайки се какви ли изненади ще й поднесе. — Колко стаи има в този… дворец?
— Нямам представа. Понякога ми се струва, че се размножават през нощта… — Тя замълча и поклати глава. — Извинявай, много съм нервна — почти не съм мигнала през нощта. Имам много нова информация, която трябва да се подреди и класифицира.
— Разчитайте на мен.
— Трябва да те предупредя, че… — Ив потърка челото си, — информацията е получена по неофициален път. Почти съм сигурна, че сме по следите на престъпника. Засега компютърът работи със специално устройство, което пречи на компютърната охрана да следи информацията. Опитвам се да намеря друго разрешение, но засега на практика се получава, че те моля да нарушиш закона.
По-младата жена се позамисли, сетне попита:
— Автоготвачът зареден ли е с храна?
Ив неволно се усмихна.
— В този дом се предлага най-изисканата храна. Днес следобед трябва да се отчета пред Уитни, затова бързам да подготвя рапорта си. Страхувам се, че убиецът скоро ще ми зададе нова гатанка… знаеш какво означава това.
— Незабавно се залавям за работа.
Ив влезе в кабинета си и се вкамени от удивление. Макнаб и Рурк се бяха надвесили над компютъра, а видеотелефонът беше разглобен на части.
— По дяволите, какво правите?
— Нещо, от което жените не разбират — отвърна Рурк и широко се усмихна. Косата му беше прибрана в опашка, ръкавите му бяха навити и по всичко личеше, че безкрайно се забавлява.
Ив мислеше да го подсети за теорията си, че мъжете обичат всякакви играчки, но накрая се отказа — едва ли щеше да й обърне внимание.
— Ако не сглобите апарата ми, ще се прехвърля в твоя кабинет.
— Разбира се, използвай го… Слушай, Иан, предлагам да проверим дали има пробив…