Знаеше, че не е глупаво и безполезно да идва тук, но не успя да преодолее желанието си. Бедняшкият квартал почти не се беше променил от времето, когато Рурк беше малко момче и отчаяно се опитваше да се измъкне от мизерията. Тук все още се издигаха грозните жилищни блокове с олющена мазилка, течащи покриви и прозорци с изпочупени стъкла. Пред блока, където той беше живял преди години, някой наивник беше засадил градинка с цветя.
Но ароматът им не можеше да прикрие вонята на урина и повръщано, а пъстрите им багри не успяваха да разсеят впечатлението за някаква обреченост.
Импулсивно блъсна вратата и се озова в тъмен коридор с мръсен под и олющени стени. Вдигна поглед към стълбището, от което някога баща му го беше хвърлил, защото не беше изпълнил „нормата“ си по откраднати портфейли.
Горчиво се усмихна. По онова време беше готов да понесе най-тежкия побой, стига да скриеше част от плячката. Баща му вечно беше пиян, пък и беше прекалено глупав, за да се досети какво се случва зад гърба му. Малко по малко Рурк беше събрал солидна сума и беше твърдо решен да опита късмета си и завинаги да напусне бедняшкия квартал.
— Дори да не го мамех, пак щеше да ме бие — промърмори той и се ослуша. Някакъв мъж ругаеше, дочуваше се женски плач. Усети, че му се повдига от миризмата на варено зеле, която изпълваше коридора, затова побърза да излезе. Застана на тротоара и дълбоко си пое въздух. Внезапно срещна погледа на някакъв юноша с тесни черни панталони и дълга руса коса. Момиченцата, които разчертаваха отсрещния тротоар, за да играят на „дама“, се изправиха и любопитно загледаха непознатия мъж. Рурк ги отмина, ала усещаше, че от прозорците го дебнат враждебни погледи.
В този квартал не идваха добре облечени хора и за жителите му появата на елегантен мъж беше равнозначна на подигравка с бедността им.
Момчето изпсува на галски. Рурк се обърна и забеляза подигравателното му изражение.
— Ела с мен зад блока — извика му на същия език и с изненада установи, че не е забравил нито дума. — Тъкмо съм в настроение да пребия някого. Защо не и теб?
— Много хора са намирали смъртта си на задната уличка — извика в отговор хлапакът. — Защо не и ти?
— Давай да си премерим силите — усмихна се Рурк. — Но знаеш ли какво се говори за мен? Че когато съм бил наполовина на твоята възраст, съм заклал там баща си. Заклал съм го като прасе.
Момчето смутено запристъпва от крак на крак и предизвикателството в погледа се замени от уважение.
— Сигурно ти си онзи Рурк…
— Сигурно. Не ми се изпречвай на пътя и ще доживееш до дълбока старост.
— Ще се измъкна от тук — извика хлапакът след него. — Ще се спася като теб и ще нося шикозни дрехи. Проклет да бъда, ако кракът ми отново стъпи тук.
— И аз си мисля, че никога няма да се върна — въздъхна Рурк и пристъпи в тясната алея между двата жилищни блока.
Устройството за рециклиране на сметта беше повредено. Всъщност откакто Рурк се помнеше, то никога не беше работило. Както винаги върху разбития асфалт се търкаляха какви ли не отпадъци. Леденият вятър развяваше палтото и косата на Рурк, който се взираше в мястото, където беше лежал мъртвият му баща.
Но той не беше забил ножа в гърдите му, въпреки че беше мечтал да го стори всеки път, когато понасяше жесток побой. Когато баща му беше убит, Рурк беше едва на дванайсет и още не беше отнел ничий живот.
Беше успял да изпълзи от тази помийна яма. Беше оцеля, дори нещо повече — беше преуспял в живота. А сега може би за първи път осъзнаваше, че се е променил.
Никога повече нямаше да прилича на хлапака, който преди малко го беше предизвикал. Със собствени усилия беше съградил живота си и се беше научил да му се наслаждава не само защото сега битието му коренно се различаваше от годините, прекарани в мизерия.
Сърцето му се стопляше от страстната му любов към една жена, искреното чувство никога нямаше да се породи в предишния Рурк, който беше завладян от омразата.
Страхуваше се, че завръщането му в Ирландия ще възкреси призраците от миналото, но се оказа, че най-сетне душата му беше намерила покой.
— Върви по дяволите, мръсник такъв — прошепна той и внезапно изпита странно облекчение. — Не успя да ме сломиш.
Обърна се и загърби миналото, отправил взор към онова, което го очакваше. После бавно се отдалечи, а дъждовните капки се стичаха по лицето му като сълзи.
Шестнайсета глава
Никога досега Ив не беше присъствала на типичното за ирландците заупокойно „празненство“, защото това действително беше празненство. Рурк го беше организирал в „Пени пиг“. Кръчмата беше затворена за клиенти, но все пак беше претъпкана, защото Джени беше имала много приятели. Звучеше музика, присъстващите шумно разговаряха и консумираха огромни количества уиски и бира.