Ив си спомни за едно поклонение, на което беше присъствала само преди месец и което беше последвано от нови убийства и насилие. Мъртвата беше положена в прозрачен ковчег и залата бе украсена с тежки червени драперии и много цветя. Опечалените разговаряха шепнешком.
А тук поклонението пред паметта на мъртвите напомняше празненство.
— Добро момиче беше Джени — гръмогласно се провикна човек, който седеше на бара и вдигна чаша. — Никога не кръщаваше с вода уискито и не се скъпеше като го наливаше. А усмивката й сгряваше като питиетата, които тя поднасяше.
— Да пием за Джени. — Всички вдигнаха чаши.
Разказваха различни истории, които възхваляваха добродетелите на покойната, но постепенно започнаха да се пускат шеги за присъстващите и най-вече за Рурк.
— Спомням си една вечер — започна Брайън — преди много години, когато Джени беше хубава девойка и работеше тук като сервитьорка. По онова време кръчмата беше собственост на Малони — Бог да го прости този кожодер, — а аз обслужвах бара срещу нищожно заплащане. — Замълча, отпи от уискито и дръпна от пурата, която му беше дал Рурк. — Бях хвърлил око на Джени… Както би сторил всеки нормален младеж… но тя не ми обръщаше внимание. Интересуваше я само Рурк. През онази вечер кръчмата беше препълнена и всички млади мъже се надпреварваха да спечелят благоволението на Джени. Хвърлях й любовни погледи, тя обаче не ме забелязваше.
Той сложи ръка на сърцето си и тежко въздъхна.
Всички избухнаха в смях и заръкопляскаха.
— Не ме забелязваше — повтори Брайън, — защото виждаше само Рурк. Той седеше хей там, може би на същата маса, където седи тази вечер; обаче не беше облечен толкова шикозно и се обзалагам, че не е ухаел толкова хубаво. Джени се въртеше около него, облягаше се на масата и се навеждаше към него, а сърцето ми затуптяваше по-силно като си помислех каква гледка се разкрива от деколтето й. После го питаше дали да му занесе още бира. — Той отново въздъхна и разкваси гърлото си с уиски. — Но Рурк сякаш не чуваше гласа й, не забелязваше гальовния й поглед. Момичето на моите мечти му предлагаше да го отведе в рая, а той продължаваше да изписва колони цифри, да ги сумира и да изчислява печалбите си. Още тогава си личеше, че ще стане бизнесмен. Джени обаче не беше от момичетата дето си оставят магарето в калта — винаги вършеше онова, което си беше наумила. Помоли Рурк да й помогне да вземе нещо от склада. Не можела да достигне най-горната полица, а той бил толкова висок, толкова силен…
Брайън забели очи, а някаква жена се приведе към Рурк и шеговито опипа бицепсите му.
— Въпреки че се занимаваше с тъмни сделки, момчето беше истински кавалер — продължи разказа си барманът. — Прибра бележката в джоба си и последва Джени в склада. Останаха там цяла вечност, а аз стоях зад бара с разбито сърце. Когато все пак излязоха, лицата им бяха зачервени, а дрехите им някак раздърпани. Разбрах, че съм загубил Джени, защото младежът не носеше нищо, а нали уж беше отишъл в склада да й помогне… Той седна и закачливо й намигна, после отново извади бележника си и запресмята печалбата си.
И тримата бяхме по на шестнайсет, мечтаехме за бъдещето и се питахме какъв ли ще бъде животът ни след години. Сега кръчмата на Малони е моя, Рурк има толкова големи печалби, че не успява да ги пресметне, а Джени, моята сладка Джени е на небето при ангелите…
В кръчмата беше настъпила тишина, няколко жени подсмърчаха. След малко разговорите се подновиха, но хората снижаваха гласовете си. Брайън взе чашата си и седна в сепарето при Ив и Рурк.
— Спомняш ли си онази вечер?
— Да. Думите ти ме развълнуваха.
— Може би не постъпих много тактично. Надявам се да не съм ви засегнал, лейтенант.
— Да не мислите, че имам камък вместо сърце? — Музиката и напевните ирландски гласове бяха разнежили Ив. — Тя знаеше ли за чувствата ти към нея?
— По онова време дори не подозираше колко я обичам. — Брайън поклати глава и избърса насълзените си очи. — А по-късно станахме прекалено добри приятели, за да й предложа да се любим. Никога не престанах да я обичам, но с течение на времето обичта ми стана по-различна. Струва ми се, че бях влюбен в представата, която си бях създал за нея… — Той тръсна глава и посочи чашата на Рурк. — Почти не си го докоснал. Може би животът сред янките те е направил мекушав.
— Винаги съм бил по-мъжко момче от теб. И съм издържал на пиене.
— Така е — призна Брайън. — Иска ми се обаче да ти припомня нещо. Помниш ли какво се случи в нощта, след като продаде пратката скъпо френско бордо, която беше внесъл контрабандно… Извинете ме, скъпа госпожо лейтенант.