— Бог знае каква сума има в плика, който Рурк даде на свещеника.
— Завиждаш ли му, задето е богат?
— Никак. — Той се позасмя. — Не че и аз не мечтая за същото. Съпругът ви е много предприемчив човек и непрекъснато се стремеше към нещо ново, което ще му донесе по-големи печалби. А пък аз само мечтаех да притежавам кръчмата и щом желанието ми се е сбъднало, също съм богат. — Изгледа тясната й черна пола и елегантните й обувки. — Виждам, че не сте облечена подходящо за катерене по скали, но ако ме хванете под ръка, ще ви предложа малка разходка.
— Съгласна съм. — Ив знаеше, че иска да й каже нещо, но предпочиташе да останат насаме.
— Знаете ли, че никога не съм бил в Англия? — започна той, докато бавно вървяха по каменистата поляна. — Никога не съм имал желание да отида там. В днешно време можеш да се озовеш в която и да е точка на Земята по-бързо, отколкото да си го помислиш, но аз никога не съм напускал този остров. Виждате ли онези корабчета?
Ив надзърна над скалите към бурното море. Корабчета с реактивни двигатели пореха вълните като огромни акули.
— Навярно се използват от туристи и местни хора, които работят в Англия.
— Да, пътуват до там и обратно ден след ден, година след година. Ирландия все още е бедна страна и по-амбициозните ми сънародници предпочитат да работят в някоя от съседните страни, като се придвижват с корабчетата, а по-богатите — с въздушните автобуси. Тъй като живеят в една държава, а работят в друга, от заплатите им се удържат десет процента… Управниците винаги намират начин да бръкнат в джобовете на хората. Питам се има ли смисъл да прекараш по-голямата част от живота си, пътувайки напред-назад? — Той сви рамене. — Предпочитам да си стоя тук и да наблюдавам парада.
— Слушай, престани да увърташ. Чувствам че искаш да ми кажеш нещо.
— Много неща, скъпа госпожо лейтенант.
Докато вървеше към тях, Рурк си спомни, че се беше запознал с Ив на погребението на жена, чийто живот беше насилствено прекъснат. Спомняше си още, че денят беше мразовит, а Ив беше забравила ръкавиците си. Тя носеше грозен сив костюм, а едно от копчетата на сакото й висеше на конците. Рурк пъхна ръка в джоба си и докосна копчето, което в края на краищата се беше откъснало.
— Май се опитваш да флиртуваш с жена ми, Брайън.
— О, непременно щях да пробвам, но се боя, че нямам никакъв шанс. Всъщност исках да споделя с нея нещо, което ще заинтересува и двама ви. Рано тази сутрин ми се обади Съмърсет.
— Не думай. И какво ти каза?
— Че трябва спешно да замина за Ню Йорк, а ти си поемал всичките ми разходи.
— Кога ти се обади? — Ив бързо извади портативния си видеотелефон, за да се свърже с Пийбоди.
— В осем. Съобщи ми, че въпросът бил много важен и че трябвало лично да го обсъдим. Трябвало незабавно да взема самолета от летището да отида в хотел „Сентрал Парк“, където на мое име бил запазен апартамент, и да чакам ново обаждане.
— Сигурен ли си, че е бил Съмърсет? — попита Рурк.
— Разбира се, че беше той. Познах го веднага, пък и гласът му беше същият като едно време. Стори ми се малко надменен и поостарял, но безсъмнено беше той. Отказа да отговори на въпросите ми и прекъсна връзката, щом се опитах да го притисна.
— Пийбоди! — извика Ив. — Събуди се!
— Моля? — На екрана се появи подпухналото от съня лице на сътрудничката й, която широко се прозина. — Извинете… Слушам, лейтенант. Вече съм будна.
— Изритай Макнаб от леглото и го накарай да провери видеотелефоните в дома ни. Интересува ме дали някой е разговарял с Ирландия в… по дяволите, каква беше часовата разлика? Да речем в три след полунощ.
— С удоволствие ще изпълня заповедта ви за изритването, лейтенант.
— Обади ми се, веднага щом проверите. — Тя се обърна към Брайън: — Ще те моля да ни предоставиш като веществено доказателство записа на обаждането. Ще направим копие и за инспектор Фаръл, но на мен ми е необходим оригиналът.
— Досетих се, че ще го поискате. — Той извади някакъв диск от джоба си.
— Браво. Какво каза на човека, който ти се обади?
— Че не мога току така да зарежа кръчмата и да отпътувам на другия край на света. Опитах се да блъфирам, попитах къде е Рурк. Но той все повтаряше, че незабавно трябва да замина за Ню Йорк и че Рурк богато ще ме възнагради. — Той кисело се усмихна и добави: — Предложението беше много съблазнително — пътуване в първа класа, апартамент в луксозен хотел и двайсет хиляди лири за всеки ден от престоя ми в Ню Йорк. Трябва да съм луд, за да откажа.
— Няма да мърдаш от Дъблин! — гневно се сопна Рурк и Брайън стреснато подскочи, сетне изпъна рамене и заяви:
— Решил съм да замина за Ню Йорк и да му дам да разбере на този мръсник. Ще види той кой е Брайън Кели!