До момента американците бяха иззели недвижими имоти на картела за над триста милиона долара на територията на САЩ, включително луксозния апартамент на дъщерята на Хавиер в Ню Йорк. Конфискувани бяха три частни самолета, всеки струващ по около двайсет и пет милиона, и бяха замразени банкови сметки с почти четиристотин милиона в тях. Сметките се водеха на имената не само на членове на картела, но и на съдии, политици и полицейски служители, които бяха подпомагали картела през годините. Един допълнителен проблем, причинен от разследването, бе, че огромни купища пари в брой, складирани в тайни скривалища от двете страни на границата, мухлясваха, понеже никой не смееше да припари до тях.
Правителството на САЩ издейства и съдебна заповед за замразяване на „Дилейни Скуеър“ до приключване на следствието, а когато американската банка, кредитирала Калахан, научи, че е съфинансирала проект, в който се перат пари на мексикански наркокартел, тя отказа да отпуска каквито и да било по-нататъшни кредити за неговото приключване. Сега на мястото, където някога се бе издигала сградата с апартамента на Елинор Добс, зееше дупка, от която още дълго време нямаше да израсне нищо.
Когато започна разследването за пране на пари, Хавиер се свърза с един свой източник в агенцията, на когото плащаше от години, и той го осведоми, че всичко става по инициатива на конгресмен Джон Махоуни, когото Хавиер си бил позволил да заплашва. Какво безобразие! Хавиер бе изпълнил буквално желанията на Махоуни по отношение на Калахан, и при това нито веднъж не го бе заплашил! Поне той не смяташе предупреждението си до Демарко за заплаха. Просто бе помолил Мария Васкес да му предаде, че ако Махоуни не остави картела на мира, хора като лудия му братовчед ще го подгонят — но никога не бе споменавал, че самият той ще тръгне да му отмъщава!
Едва сега Хавиер си даде сметка — твърде късно, за съжаление, — че може би не трябваше да убива Калахан; трябваше просто да го принуди да се оттегли от „Дилейни Скуеър“. И още нещо: не трябваше да се опитва да сплаши Махоуни, показвайки му колко лесно би могъл да натопи Демарко за убийството на Калахан. Махоуни очевидно не се интересуваше какво ще се случи с Демарко; за него той беше просто слуга. Единственото, което го интересуваше, бе, че е недопустимо човек с неговата власт да бъде сплашван. Този нещастник беше опасен егоист и сега неговият егоизъм щеше да струва живота на Кастро, точно както бе струвал и този на Калахан.
Откакто американците започнаха да конфискуват пари и недвижимо имущество, братовчед му бе изпаднал в ярост. Обаждаше му се по телефона и крещеше, че той — Хавиер — бил длъжен да обезщети всички, изгубили вложенията си. А Хавиер не разполагаше с достатъчно пари, за да ги обезщетява — освен ако не държеше да се превърне в просяк, какъвто нямаше намерение да става. Той заяви на братовчед си, че не по негова вина американците бяха успели да идентифицират активи на картела в Съединените щати. Виновни за това били хората от инвестиционния фонд на Кайманите и счетоводителите на картела. Той предложи да възстанови на Пауло петнайсетте милиона, които бе изгубил в „Дилейни Скуеър“, но това в никаква степен не умилостиви лудия му братовчед. Ето защо Хавиер накрая избяга в Белиз, без да знае какво ще предприеме оттук нататък. Надяваше се, че може да му излезе късметът братовчед му след време да бъде арестуван или убит, за да не му се налага да живее вечно в изгнание, но този път късметът му бе изневерил.
Хавиер не бе виждал Пауло Кастро от близо две години и когато братовчед му най-после се появи, той едва го позна — толкова зле изглеждаше. Пауло беше висок мъж, близо метър и деветдесет, и като млад бе имал телосложение на тежкоатлет, натъпкан със стероиди. Сега приличаше просто на петдесетгодишен дебелак. Но не само физически бе деградирал. Хавиер бе чувал, че братовчед му пиел много и смъркал кокаин. Лицето му беше подпухнало, кожата червена и на петна, очите му кървясали, сякаш от дни не беше спал. Освен това с годините бе станал още по-кръвожаден и непредвидим. При най-малката провокация изпадаше в неконтролируема ярост; Хавиер бе чул, че смачкал с бейзболна бухалка черепа на един от най-близките си сътрудници само защото закъснял за среща. Освен това бе развил болезнена параноя — най-вероятно в резултат от алкохола и наркотиците — и убил няколко души по подозрения, че разговарят с федералните, макар да бе невероятно някой от хората му да поеме такъв риск. Пауло Кастро се бе превърнал в ранена мечка гризли, всяваща ужас у всички наоколо с дългите си остри нокти.