— Съжалявам, Хавиер — отвърна тя. — Сега казваш, че не те интересуват, но ти си умен мъж, при това безскрупулен. Боя се, че докато си някъде наоколо, няма да се чувствам сигурна. — Тя му се усмихна с тъжната си, печална усмивка и добави: — Толкова много нещастие заради една упорита старица.
След което отговори на молитвата му отпреди време и го застреля в главата.
Демарко изгребваше навалелия през нощта три педи сняг от тротоара пред къщата си във Вашингтон. Това бе третият обилен снеговалеж за януари и той вече си мечтаеше един ден да може да прекарва зимите си във Флорида. Беше по дебел вълнен пуловер, джинси и ботуши. На главата си беше с черна плетена шапка, с която знаеше, че изглежда като някакъв главорез. Което го накара да се запита дали авторката на любовни романи, която си бе наумила, че приличал на Бруно, отрицателния й герой, вече бе довършила тъпата си книга.
Докато се навеждаше да загребе още една лопата сняг, той чу потракване на вериги за сняг и вдигна глава точно в момента, когато една патрулна кола на вашингтонската полиция се зададе по улицата право към него. Той усети как пулсът му се ускорява. През седемте месеца, откакто Махоуни бе задействал разследването на Кастро, пулсът му се ускоряваше всеки път, когато видеше униформен полицай. Демарко се запита дали днес най-после нямаше да го арестуват за убийството на Шон Калахан. Но патрулката не спря, а продължи шумно по пътя си.
Точно тогава телефонът му иззвъня и той свали ръкавиците си, за да бръкне в джоба си. Без да поглежда към дисплея, Демарко вдигна апарата до ухото си.
— Ало?
— Джо… — Женски глас, нисък и прелъстителен.
— На телефона — отвърна той, като се чудеше кой ли може да бъде.
— Мария. Помниш ли ме, от Бостън?
Няколко секунди той не се сещаше какво да каже.
— Мария, повярвай ми, никога няма да те забравя. Какво искаш?
— Исках само да ти кажа, че може да престанеш да се тревожиш.
— Че можете да ми лепнете убийство?
— Именно. Можеш да кажеш и на господин Махоуни, че е правилно разбран. Никой няма да му досажда повече. От гледна точка на картела или може би следва да кажа, от моя гледна точка, случилото се през последните месеци е нормална цена за правене на бизнес. Време е да гледаме напред.
— Наистина ли? — каза Демарко. — И Хавиер Кастро няма нищо против? Все пак от това, което чувам, той е загубил доста пари.
— Там, където се намира сега, на Хавиер не му трябват пари.
На Демарко му трябваха няколко секунди, за да осъзнае чутото.
— Разбирам — отвърна той. — А револверът, с който… нали разбираш…
— А, револверът ли? Револверът е… така да се каже, рециклиран. Не го мисли.
— Радвам се да го чуя.
— Е, това е, което имах да ти кажа, Джо. Но ако някога отново имаш път към Мексико, а тук сега е много красиво, температурата е около двайсет и пет градуса, няма нито един облак в небето, ако имаш път насам, звънни. По някаква причина ми е трудно да намеря с кого да излизам тук и ще се радвам да се видим.
След тези думи тя се засмя и затвори.
Бележки и благодарности
Идеята за тази книга ми дойде от една снимка в „Сиатъл Таймс“ на възрастна жена с жълт дъждобран, протестираща срещу някакъв строителен предприемач, който се опитвал да изхвърли наемателите от жилищна сграда в квартал в Сиатъл. Тя стана първообразът на Елинор Добс.
Историята за мултимилионера — собственик на жилищни сгради за отдаване под наем, който получил стотици актове за лошо поддържане на апартаментите в тях, при това без да претърпи каквито и да било сериозни правни или финансови последици, бе вдъхновена от статия, която открих в интернет. Исках да покажа, че в реалния живот предприемачи/ хазяи като Шон Калахан често могат безнаказано да нарушават правата на наемателите си.
Измисленият от мен „Дилейни Скуеър“ е почерпен от действителен проект на име „Бостън Лендинг“. Доколкото ми е известно, там предприемачът не е извършил нищо подобно на стореното от Шон Калахан.
Специално искам да благодаря на Джери Лакайл. Джери е участвал в строителни проекти в Сиатъл и ми отдели невероятно много време, за да ме образова по финансовите аспекти на един мащабен проект. Целият процес е далеч по-сложен, отколкото го описвам в книгата, и ако съм предал нещо неточно, вината е моя, а не на господин Лакайл.