Искам да благодаря също на Робърт Киршнър, мой приятел строителен инженер, за неговите консултации относно големите проекти и неща като нарушения на мерките за безопасност. Съвсем неотдавна Боб ме посъветва и да добавя няколко стратегически разположени носещи греди под верандата на къщата ми, за да не танцува под краката на гостите ми — но това е друга история.
Как наркокартелите перат огромни суми пари, а правителството на САЩ издирва и изземва активите им, е тема, по която се е писало много. В една статия от 2008 г. се разказва как за период от четири години Министерството на правосъдието на САЩ е иззело активи на стойност 1,6 милиарда долара. И, което е още по-интересно, моят редактор от „Гроув Атлантик“ Джеймисън Столц ми изпрати линк към статия, в която пишеше как банката „Ейч Ес Би Си“, със седалище в Лондон и с офиси в осемдесет страни по света, била глобена 1,9 милиарда по обвинения в пране на милиарди долари на латиноамерикански картели. По-конкретно в статията се казваше, че банката била „пропуснала да проследи“ — каквото и да значи това — парични преводи на стойност 670 милиарда долара и закупуването на 9,4 милиарда в американска валута. Така че, както съм отбелязал и в книгата, тук става дума за огромни суми, а както обикновено се случва, банкерите плащат глоби, които за тях са капка в морето, да не говорим, че досега нито един банкер не е влязъл в затвора.
По отношение на военните медали бях шокиран да науча колко често се намират хора, които най-нагло лъжат за военната си служба и за медалите, които никога не са получавали. Не чак толкова ме изненада фактът, че много хора мамят, за да получат материална изгода — като онзи мъж, споменат в книгата, който измъкнал от Асоциацията на ветераните 200 хиляди долара, защото винаги се намира по някой хитрец, който да открие вратичка в системата.
И още нещо. Неотдавна на някакво събитие ме питаха дали наистина вярвам, че хората в Конгреса са толкова корумпирани, колкото често ги изкарвам в книгите си. Докато заедно с редактора ми работехме по подготвянето на тази книга, бившият председател на Конгреса Дейвид Хейстърт бе арестуван, че е излъгал ФБР за подкуп в размер на 1 милион долара (от обещани 3,5 милиона), за да накара някого да си мълчи за извършено сексуално престъпление. Докато пишех тази книга, фактите по случая „Хейстърт“ още се изясняваха, но три неща привлякоха интереса ми. Първо, макар че моят герой Махоуни е базиран в много отношения — по външен вид, по това, че е от Бостън, както и че е демократ — на някогашния председател на Конгреса Тип О’Нийл, той поразително прилича физически и на републиканеца Хейстърт. Второ, когато Хейстърт започва кариерата си в Конгреса, се смята, че цялото му състояние е възлизало едва на 270 000 долара. Откъде е събрал толкова пари, че да плати на някого 3,5 милиона подкуп? И накрая, Хейстърт е просто последният от една дълга поредица политици, осъдени за едно или друго престъпление. Докато събирах материал за тази книга, попаднах на информация за един конгресмен (от Демократическата партия), който бил признат за виновен от федерален съд по шестнайсет обвинения в „искане на подкупи, измами с парични преводи, пране на пари, възпрепятстване на правосъдието, рекет и престъпен заговор“. Само от прочитането на обвинителния акт човек би си помислил, че става дума за мафиотски бос, а не за американски законодател. И така, наистина ли Конгресът е такъв източник на корупция, за какъвто го смятам? Може би не, но със сигурност институцията е достатъчно корумпирана, за да ме захранва с идеи за книгите ми, докато съм жив.
И накрая, искам да благодаря на моя син Кийт, че пътува с мен до Бостън и ми помогна със събирането на материал за книгата. Двамата се разхождахме из града и оглеждахме местата, които съм описал в нея: хотел „Парк Плаза“, „Копли Плаза“, ресторантите „Уорън“ и „Ландсдаун“ и, разбира се, стадиона „Фенуей“. Отидохме с кола и до Роуд Айланд, където след тричасово шофиране открих Пайн Орчард роуд, макар че в книгата леко съм изменил мястото, за да подхожда за срещата между Демарко и братята Макнълти. Най-забележителното в цялото това пътуване беше италианският ресторант в Норт Енд, където синът ми разговаряше с келнерите, докато аз се тъпчех с храна.