— Искам тоя тип да ме остави на мира — каза Шон на братята.
— Това може да се уреди — каза Рей.
— Определено може — добави Рой.
Изведнъж Шон се притесни, че тези двамата може да убият инспектора, а той не искаше това — би било прекалено. Но проблемът с братята Макнълти бе, че в тях постоянно клокочеше някаква стаена ярост, като в чайник, който тихо къкри на печката, докато внезапно нещо се случва, водата кипва, изхвърля капака, през чучура бликва струя пара… Така при най-малката провокация — въображаема обида, намек за неуважение — братята Макнълти бяха готови да избухнат и яростта им да залее неподозиращия „враг“ като лава.
Шон си спомняше как веднъж той и братята седяха с бири в ръце на стъпалата пред входа на един блок в Чарлстън, когато по улицата минаха двама тийнейджъри, малко по-големи от тях. Приличаха на деца от заможни семейства — добре облечени, с дизайнерски пуловери и маркови маратонки, — така че явно не бяха от квартала. И тогава единият от тях направи грешката да погледне към братята.
— Какво ме гледаш? — попита Рей.
— Нищо — отвърна момчето.
— Нищо ли!
Рой скочи от мястото си и хвърли пълния кен с бира по него, като го уцели право в челото. След това двамата с Рей слязоха от стъпалата и смляха другите тийнейджъри от бой. Такива си бяха братята Макнълти.
Една седмица след разговора в „Макгилс“ братята издебнаха инспектора на друг обект и така го пребиха, че той прекара седмица в болница и после шест месеца на физиотерапия. Доволен от работата им, Шон им даде пари за „Шамрок“ и оттогава при всяка възможност им възлагаше работа, която не изискваше особени умения: да къртят стени — разбира се, без експлозиви; да пренасят мебели, да извозват строителни отпадъци. А задачата, която понастоящем им бе дал — да изгонят наематели от жилищата им, — не им беше за пръв път.
Но нека се върнем към настоящето и разговора в „Шамрок“ на тема Елинор Добс.
— И така, какво точно казваш, Шон? — попита Рей.
— Да, какво искаш да направим със старата чанта? — обади се Рой.
Отговорът беше:
— Момчета, защо още държите стария надпис на бара? Защо не сте го сменили на „При Макнълти“, както се канехте?
— Ще ни излезе два бона да го сменим, трябва да плащаме и на електричар да го върже, да наемаме автовишка, за да свали стария и да качи новия… — отвърна Рей.
Шон се престори, че оглежда помещението, после каза:
— Всъщност целият бар плаче за един хубав ремонт. С нов надпис, една боя отвън и отвътре, циклене на пода, такива неща. Да, като се замисля, май ще мога да ви помогна с всичко това.
6
Мързеливецът Демарко изобщо не играеше голф, когато му се обади секретарката на Махоуни, за да го уведоми, че големият шеф е ядосан, иска Демарко да му се яви незабавно и да се стяга за командировка до Бостън. Истината бе, че в момента Демарко работеше по една друга поръчка на Махоуни и за която конгресменът явно бе забравил заради случилото се междувременно в Бостън.
Демарко и неговата приятелка Ема седяха на верандата на луксозния й дом в Маклийн, Вирджиния. Двамата се бяха срещнали преди години, но той знаеше все така малко за нея. Ема беше най-затвореният човек, когото бе срещал. Той знаеше, че е лесбийка, че е оживяла след раково заболяване и че е невероятно богата. Как беше забогатяла — Демарко нямаше представа. Причината да я посети този ден беше, че доколкото знаеше, Ема бе работила трийсет години във военното разузнаване. Макар Демарко да се досещаше, че тя е шпионин, двамата никога не бяха разговаряли с какво точно се е занимавала, преди да се пенсионира. Важното беше, че Ема бе създала връзки на места, където той не познаваше никого — Министерството на отбраната, ЦРУ, АНС, и понякога той се обръщаше към нея за помощ. Това, за което бе дошъл да я моли този ден, бе достъп до архивите на Пентагона.