— Не съм убедена, че ще намериш доказателства, каквито иска Махоуни — каза Ема. — Това е станало преди трийсет години, а тогава архивите не бяха дигитални.
Ема седеше на един шезлонг и отпиваше от чаша със студен чай. Беше с бял панталон до коленете и синя блуза, която отиваше на очите й. Късо подстриганата й коса беше руса, но вече леко посивяла, а на ръст беше колкото Демарко — почти метър и осемдесет. И макар да беше с няколко години по-стара от него — почти на възрастта на Махоуни, тя беше стройна и в превъзходна физическа форма, ако не заради друго, то поне защото тренираше за маратон. Участвала бе в Бостънския маратон същата година, когато двамата терористи поставиха онази бомба, но, за щастие, се бе случила далече от мястото на експлозията. Когато Демарко чу за атентата, първо позвъни на мобилния й и след като не успя няколко часа да се свърже с нея, той направи резервация за самолета, за да провери на място дали Ема не е сред пострадалите. Най-после тя му се обади и когато чу гласа й, той така се зарадва, че изобщо не се разсърди на авиокомпанията, която отказа да му върне стойността на билета.
— Но ще хвърлиш едно око.
— Да. Само не се учудвай, ако не открия нищо. Тогава си в правото сам да решиш дали липсата на документни следи означава, че той лъже.
Демарко силно се бе надявал, че Ема ще му помогне и сега, но с нея човек никога не можеше да бъде сигурен, понеже тя презираше Джон Махоуни. Смяташе го за корумпиран, което си беше истина; ненавиждаше го заради изневерите му, за което беше права; мнението й за него беше, че е човек, напълно лишен от морален компас, макар това да се отнасяше за Махоуни в същата степен, в която и за всички политици. Но в конкретния случай Демарко очакваше Махоуни и Ема да се окажат на идентични позиции.
Задачата, която Махоуни му бе възложил, се отнасяше до конгресмена от Алабама на име Клейтън Симс, излъчен от Седми избирателен окръг — единствения в щата, където печелеше демократ. Симс, който беше на петдесет и пет и заемаше поста от четиринайсет години в щат, който по традиция гласуваше за републиканците, се бе принудил да промени цвета си на лилав — нещо средно между синьо и червено. Все пак повечето пъти той гласуваше с демократите в Конгреса и Махоуни го смяташе за, общо взето, свестен тип, макар и не блестящ с особена интелигентност.
Проблемът със Симс беше, че се представяше за носител на ордена „Пурпурно сърце“ — нещо, което според Махоуни беше лъжа. А ако мъжът наистина лъжеше, това беше сериозен проблем.
Няма нищо толкова необичайно в това някой — обикновено мъж — да се представя за носител на военни отличия, каквито никога не е получавал. Има много документирани случаи, когато хора се явяват на тържествени чествания с униформи, отрупани с медали, повечето от които са фалшиви — дори Медалът на честта на Конгреса може да бъде фалшифициран, — докато в действителност не са помирисвали военна служба. Повечето го правят, за да впечатляват околните. Да бъдат потупани по рамото, да чуят: „Благодаря за вярната служба“; тези страхливци държат да се изживяват като герои.
Други обаче лъжат заради материални облаги. В един случай мъж излъгал, че бил ранен във Виетнам, и взел над двеста хиляди долара помощи за ветерани, преди да го хванат. Когато се зае с тази задача, Демарко си мислеше, че не би трябвало да е трудно да се провери дали даден човек е служил в армията или не, дали е ранен в бой или не, но впоследствие установи, че архивите са до такава степен объркани, че това невинаги е възможно.
В действителност практиката да се лъже за несъществуващи военни заслуги беше до такава степен разпространена и обидна за истинските ветерани — а Махоуни беше един от тях, — че през 2005 г. Конгресът в рядък пристъп на двупартийно единомислие бе приел специален Закон за кражбата на воинска доблест, предвиждащ една година затвор за лица, присвоили с измама военни отличия и привилегии. Същият закон обаче бе отхвърлен през 2012 г. с 6 на 3 гласа от Върховния съд с мотива, че правото на всеки гражданин да лъже е гарантирано от Първата поправка към Конституцията. През 2013 г. Конгресът, все още бесен, прие втори Закон за кражбата на воинска доблест, с лека промяна: ако някой бъде хванат, че лъже за военната си служба с цел извличане на материални облаги, то тогава може да бъде вкаран в затвора. Което накара Демарко да се запита защо изобщо конгресмените си бяха дали този труд, все пак измамата винаги се е смятала за престъпление.