Махоуни отвори вратата на кабинета си и влезе вътре, като преди това мина покрай помещението на стажантите — две момчета и две момичета по на двайсетина години, всичките студенти в Харвард. Той не се съмняваше, че всеки един от тях има айкю извън скалите за измерване, но нямаше представа какво точно вършат. Маги Долан беше тази, която им спускаше задачите.
Той надникна в стаята им и каза:
— Здравейте, как я карате?
Стажантите скочиха на крака и застанаха мирно, сякаш Махоуни беше адмирал на флота.
— Господин конгресмен! — извикаха в хор и четиримата.
— Благодаря ви, че сте тук — усмихна се благо той. — Работете все така усърдно!
Каквото и да правите всъщност.
Махоуни влезе в кабинета, свали сакото и го провеси на виенската закачалка, разхлаби вратовръзката си, запретна ръкави и седна зад голямото махагоново бюро. Както всичко останало в тази стая, бюрото му беше старо, очукано и покрито с драскотини. Той съзнателно не държеше нищо ново и лъскаво в офиса си; не искаше гражданите да останат с впечатлението, че пилее изкараните им с труд долари.
На стената зад бюрото висяха негови снимки с най-различни знаменитости: президенти, кинозвезди, спортисти с екипи на различни отбори. На една от снимките беше застанал върху Великата китайска стена заедно със съпругата си Мери Пат и трите им дъщери. Те изглеждаха великолепно; всички жени в семейство Махоуни бяха много красиви и невероятно фотогенични. Само Махоуни беше блед, а усмивката му някак крива. Предишната вечер се беше натъпкал с местни деликатеси, готвени пред очите му от китайски готвачи, и изпил около 7 литра бира „Циндао“. Когато на другата сутрин слънцето го напече, той се прегъна одве и избълва обратно всичко. Оттогава живееше със съзнанието, че е може би най-високопоставеният американски политик, повръщал някога върху Великата китайска стена.
Махоуни вдигна телефона и натисна бутона, за да говори с Маги.
— Първият да влиза. И прати някое от децата да ми донесе една кола. Ще имам нужда от кофеин, за да не заспя.
Поне веднъж в месеца Махоуни вземаше самолета за Бостън, за да ходи по вечери за набиране на средства, да държи речи и да се появи в някое и друго телевизионно токшоу. Понеже на всеки две години се кандидатираше за преизбиране, той непрекъснато трябваше да се подмазва на спонсорите си, за да не секва потокът от долари за кампанията му. Но приблизително веднъж на четири месеца организираше това, което се случваше днес: Отворени врати.
Махоуни никак не си падаше по публичните събирания в кметството, предпочитани от доста политици. Веднъж бе опитал да свика такова, но не му харесаха буйните, недоволстващи тълпи, които задаваха с крясъци въпросите си, освиркваха отговорите му, да не говорим пък за агитките от поддръжници на републиканците, дошли специално да го апострофират, или за репортерите, които си записваха всяка негова дума, само за да я извадят после от контекст или да търсят противоречия с предишни негови изказвания. Вместо това организираше Отворени врати, за да се среща поединично с избирателите си, далече от погледа на медийните чакали, и да изслушва на спокойствие жалбите им.
Правеше това отчасти за да им покаже, че го е грижа — което беше вярно — за обикновените хора, гласуващи за него. Така усещаше и пулса на тълпата, отношението им към определени проблеми, слушаше ги как мърморят и недоволстват и ги уверяваше, че се бори със зъби и нокти за тях там долу, във Вашингтон. По този начин даваше и на медиите нещо сочно за предъвкване, като същевременно напомняше на избирателите, че действително е на тяхна страна, а не на страната на онези, които помпаха огромни суми в кампанията му.
Политиката е цинична игра. Но какво да се прави?
Мнозинството участници в Отворените врати бяха възрастни хора, което беше разбираемо — това обикновено се случваше следобед и през седмицата, когато повечето хора бяха на работа. Първият пенсионер за днес бе дошъл да се оплаче за имотните данъци, които плащал и които все се качвали, докато доходите му си оставали все същите. Махоуни можеше да му каже, че данък имоти е местен проблем, заради който човекът би трябвало да крещи на кмета, а не на него, но не го направи. Вместо това увери мъжа, че още същата вечер има среща с градската управа (което беше лъжа) и че ще им даде да се разберат.