Следващият — някакво дребно човече — се жалваше, че социалните помощи, които получавал, не били съобразени с разходите за живот. Е, добрутро! Но това поне беше проблем, по който Махоуни имаше готово мнение. Като начало той обвини за всичко републиканците, после вдигна телефона и каза на Маги:
— Прати някое от децата да ми донесе речта, която произнесох пред Рицарите на Колумб в Чарлстън преди два месеца.
След две минути една от стажантките дотича в кабинета му с екземпляр от речта. Махоуни не пропусна да отбележи наум, че момичето имаше страхотен балкон. Той подаде речта на дребния мъж.
— Прочетете това, господин Кромптън. Ще се убедите, че работя по въпроса и държа копелетата под контрол.
Третият посетител, който влезе при него, беше Елинор Добс.
2
На външен вид Елинор Добс беше около седемдесетте; впоследствие Махоуни научи, че е на осемдесет и две. Облечена беше с тениска на „Ред Сокс“ от шампионата през 2004 г. и торбести джинси. Носеше евтини маратонки. Беше малко над метър и петдесет, слаба и с къса сива коса, която не си даваше труд да боядисва и къдри, а най-вероятно подстригваше в бръснарница. Зад дебелите бифокални лещи на очилата й проблясваха сини очи.
Първите думи, които излязоха от устата й, бяха:
— Знам, че на практика сте безполезно лайно, но си казах, че няма какво да губя, ако дойда при вас.
Махоуни се изсмя.
— Как се казвате? — попита той.
— Елинор Добс — отвърна тя.
Още с влизането си жената му напомни на баба му по майчина линия. И двамата му родители бяха бачкатори. Баща му бе работил като кранист в някаква отдавна закрита корабостроителница, а майка му — като келнерка, секретарка и продавачка в разни магазини. Жената не отказваше никаква работа, стига с парите да можеше да прати сина си в енорийско училище. Затова го бе отгледала най-вече баба му. Тя се грижеше за него, докато беше още твърде малък, за да ходи на училище, а пък когато тръгна, след часовете се прибираше в нейната къща, за да чака родителите си да го вземат след работа. И също като Елинор Добс баба му беше корава старица. Караше го да си пише домашните, не му даваше да се събира с момчета, които смяташе за лоша компания, и като цяло го държеше изкъсо. Ако се опитваше да я дразни, тя му издърпваше ушите; много вечери Махоуни се бе прибирал у дома с уши, червени като носа на елена Рудолф или като собствения му нос на стари години, след всичкия изпит алкохол.
— И така, Елинор, с какво мога да ви бъда полезен?
— Живея в жилищна сграда на Дилейни стрийт, но се опитват да ме изгонят. Преди две години подписах петгодишен договор при фиксиран наем, защото нямам намерение да се махам от там, докато не ме изнесат в ковчег. Но не мина много време, след като подписах, и…
— Петгодишен договор за наем е леко необичаен, нали?
— Може и така да е — отвърна Елинор, раздразнена от прекъсването. — Но собственикът на сградата беше свестен човек и понеже остаряваше, някои от дългогодишните наематели като мен го убедихме да подпишем по-дългосрочни договори. Както и да е, опитвам се да кажа, че не мина много време, и собственикът почина, а децата му продадоха сградата на онзи проклет предприемач. Всъщност той вече изкупи всички имоти в квартала, а сега се опитва да изхвърли и хората от моята сграда, за да събори всичко и да построи на негово място баровски комплекс.
— Разбирам — каза Махоуни.
— Нищо не разбирате. Оставете ме да довърша! Първото нещо, което той направи, бе да вдигне тройно наема на всички с изтичащи договори, колкото и да се борехме отчаяно, за да го спрем. Заведохме дело, но неговите адвокати ни размазаха. Аз организирах протести. Събрахме се пред къщата му на Бийкън Хил, дори снимката ми излезе в „Глоуб“, направихме жива верига около строежа, за да не пускаме камионите му да влизат, но полицаите ни разгониха. Както и да е, за няма и година той успя да разкара около осемдесет процента от наемателите, които живееха в моята сграда.
Тя пое дъх и продължи:
— Следващото, което направи, беше, че се опита да откупи дългосрочните договори от хората като мен, предложи ни и помощ да се изнесем. Когато приключи, бяхме останали само четирима наематели в сградата.
— Но доколкото разбирам, вас не е могъл да подкупи — каза Махоуни.
— Не, разбира се! И тогава той започна да играе мръсно. Уволни домоуправителя на сградата и го замени с двама главорези, братята Макнълти. След което асансьорът спря да работи, вече ще стане година, а някои от наемателите не са в добра форма като мен и тези стълби направо им вземат здравето. Токът спира по пет пъти в месеца, и то с дни, все едно живеем в някоя държава от Третия свят. Входната врата вече не се заключва и вътре се влачат разни наркомани, краде се, макар да се съмнявам, че точно наркоманите крадат.