— Вижте по-отблизо тия дупки — каза Демарко.
Младежът ги огледа най-напред с невъоръжено око, после извади от кутията лупа и легна на стъпалото, за да приближи лицето си. Първо огледа дупката в дървения стълб, после тази в стената отсреща.
Накрая той вдигна глава към Демарко и каза:
— Виждат се нарези.
— Нарези?
— Да, като от винт — отговори младежът. — Не мога да докажа, че е имало опъната тел, но ако е било така, най-напред някой е пробил тези дупки, след това е завил в тях по един болт с кука или халка накрая и между двата е прокарал нещо. Повече от това не мога да ви кажа, просто правя догадки.
— Да, мисля, че точно така е станало — отвърна Демарко. После погледна Фицджералд и продължи: — Някой, най-вероятно братята Макнълти, е завил две куки в дупките и когато Елинор е минала оттук, се е спънала. Искали са да я убият, жена на нейните години лесно би могла да си счупи врата.
— Допускам, че така е станало — каза Фицджералд, макар да не звучеше кой знае колко убеден. — Но къде е телта? А пък и да е имало, с това осветление тя е трябвало да я види.
— Казвам ви, вчера нямаше осветление — отговори Демарко. После, преди човекът да бе имал време да възрази, попита: — Как се казва клошарят, който се е обадил за линейка?
— Грег Кениън.
— Хайде да отидем да говорим с него. А също да открием къде са били онези смотаняци Макнълти, когато е станало това.
— Какво искате да ми кажете? Че клошарят е опънал телта, после се е върнал и я е махнал заедно с халките, преди да дойде екипът на „Бърза помощ“?
— Може и така да е било. Или пък братята са поставили капана предишната вечер, а после са пратили клошаря да открие Елинор и да махне телта. И още нещо. Мисля, че са завили тази крушка, след като клошарят я е открил, докато Елинор е била в безсъзнание и са чакали медицинския екип. Така че искам да знам къде са били братята снощи и тази сутрин. Също и клошарят. Първо отиваме да говорим с него.
— Това може и да не е толкова проста работа — каза Фицджералд. — Все пак той живее на улицата. Няма постоянен адрес.
— Ако се навърта в този район, би трябвало да го открием. Ще обиколим квартала и ще се оглеждаме. Освен това искам да му пуснете една проверка в архивите. Вижте дали не е свързан по някакъв начин с Макнълти или с Шон Калахан. Дали не е лежал в затвора заедно с някой от братята, или са били съученици, или пък някога е работил за Калахан.
Демарко усещаше, че Фицджералд се дразни от нарежданията му, но на него му беше все едно.
Фицджералд се обади на някого в участъка и нареди да му изпрати резюме от досието на Кениън, ако имаше такова.
Според описанието на Фицджералд въпросният Кениън беше висок, може би някъде към метър и деветдесет и пет, с дълга до раменете рошава черна коса, облечен със сини джинси и с кубинки на краката.
— А отгоре беше с мръсно скиорско яке — каза Фицджералд. — Макар да беше вече над трийсет градуса, когато говорих с него.
Демарко си каза, че под скиорско яке лесно могат да се скрият няколко крушки, както и метър и половина навита тел.
След половин час напразно обикаляне из квартала с колата на Фицджералд Демарко започна да губи търпение и попита:
— Дали вече се е получил имейлът с досието на Кениън?
Фицджералд отби до бордюра и извади телефона си.
— Да, ето го. — Той се взря в екрана и продължи: — Обичайното за такива хора. Прибиран за сбиване, явно се е бил с други клошари. Пикал във входа на някакъв магазин. Употреба на алкохол на обществено място. — Фицджералд се изсмя. — Единствените хора, които биват подведени за публично пиянство, са клошарите. Половината запалянковци, които се събират на „Фенуей“, са пияни и много по-склонни към насилие от един клошар, но тях не ги пипаме.
— Имате ли негова снимка? — попита Демарко, който не се интересуваше особено от пропуските в отношението на бостънската полиция към алкохолиците.
— Може би. Сигурно имаме.
— Кажете да ви я пратят.
Пет минути по-късно, след като Фицджералд и човекът отсреща се сетиха как се праща снимка в имейл, физиономията на Кениън се появи на телефона на Фицджералд.
— Искам да обиколим магазините за алкохол в квартала, особено такива, които продават евтино пиене — каза Демарко.
Спряха пред три такива магазина, всичките в радиус четири преки от жилището на Елинор. Нито един от собствениците не разпозна Кениън, а такъв като него — близо два метра и с развята черна грива — беше лесен за запомняне.