Два часа по-късно Маги му докладва, че Елинор има дъщеря, което учуди Демарко. Елинор не бе споменала този факт, което го накара да се запита колко ли бяха близки двете. Жената се казваше Алис Силвърман, на шейсет и две години, разведена, пенсионирана преподавателка в колеж, която живееше в Портсмът, Ню Хампшър. Той предаде информацията на д-р Уебстър.
Това се оказа поредната му грешка.
Той тъкмо си тръгваше от болницата, когато му се обади пенсионираният строител Бойър.
— Накарах Службата по околна среда да се поинтересува какви ги върши Фланъри. Бас държа, че утре всичко на обекта ще е спряло или поне на части от него. Фланъри може да покаже протоколи, че е извозил и изхвърлил азбеста по законосъобразен начин, но се съмнявам да го е направил. Същото се отнася и за замърсената почва. Утре ще отида до там да видя какво става.
— Благодаря, оценявам го.
Но Демарко вече започваше да си мисли, че не е достатъчно да саботира работата по проекта на Калахан. Поне на него не му стигаше. Нито пък с това щеше да засегне по някакъв начин братята.
Да, те трябваше да изчезнат и Демарко започваше да си мисли, че може би има начин да го постигне. Що се отнася до Калахан, той още не бе решил какво да прави с него, но едно леко издърпване на ушите за неправомерно изхвърляне на азбест далеч не беше достатъчно за онова, което бе причинил на Елинор Добс. Калахан и Макнълти не бяха убили жената, но ако тя не се възстановеше напълно, все едно го бяха направили.
13
Демарко реши, че щом не може да приложи закона, за да си отмъсти на братята, то би могъл да прибегне до хора, които се намираха извън закона.
Инспектор О’Рурк му бе подсказал идеята, когато спомена, че братята понякога били ползвани от мафията в Провидънс да пренасят контрабанда цигари. Но Демарко нямаше намерение да се задоволи с едно нищо и никакво подбиване на и без това безбожния акциз върху цигарите, налаган от щата Масачузетс. Той искаше братята да останат в затвора, докато им опадат зъбите. Или докато ги загубят на млади години — едно състояние, което бе твърде вероятно да постигнат, ако имаха късмета да настъпят когото не трябва в затвора.
Преди години Моли, средната дъщеря на Махоуни, бе имала проблеми с хазарта и като капак бе развила алкохолна зависимост. После се беше изчистила, но по онова време бе успяла да натрупа дългове към едно казино в Атлантик Сити и за да си върне дълга, бе влязла в комбина с шефа на казиното за търговия с вътрешна информация. След което бе попаднала в ареста. Демарко успя да я отърве от затвора — макар да си го заслужаваше, — като насъска един гангстер от Филаделфия срещу шефа на казиното. В крайна сметка шефът изчезна и не се видя повече.
Човекът, осъществил изчезването, на име Делрей, беше една от най-страховитите фигури, които Демарко някога бе срещал. Въпросният Делрей — Демарко така и не разбра дали това беше собствено или фамилно име — се водеше събирач на дългове за Ал Кастиля. С телосложение на играч на американски футбол, той рядко говореше, а най-важната му отличителна черта беше едното му око — сляпо и покрито с белезникав филм в резултат от съприкосновение с върха на самоделен нож.
Всичко това означаваше, че Демарко познаваше филаделфийски гангстер, на когото „бе оказал известна помощ“, и сега той вероятно би му отвърнал със същото. Демарко провери разписанието на полетите от летище „Логан“ и след четири часа се озова в Града на братската любов, откъдето се надяваше да стартира кампанията си за елиминирането на двамата братя.
Демарко позвъни от уличен телефон на Делрей, за да не оставя следи, че е разговарял с него. Първото нещо, което Делрей го попита, бе:
— Как са зъбите?
Едно от нещата, с които бе запомнил запознанството си с Делрей, бе, че въпросния ден си бе пукнал зъб, а обичайният му зъболекар не можеше да го приеме, така че Делрей го бе насочил към свой племенник, който тъкмо бе отворил кабинет във Вашингтон. Оттогава племенникът на Делрей му бе станал личен зъболекар. Светът е малък.
— Зъбите ми са екстра — отвърна Демарко. — Освен това препоръчах племенника ти на всичките си близки.
— Да, сестра ми разправя, че частната му практика много се била разраснала. Е, защо ми звъниш?
— Искам да се видя с теб и шефа ти.
Делрей мина да вземе Демарко от хотела му близо до летището на Филаделфия. Беше мургав — Демарко не знаеше със сигурност към кой етнос принадлежеше — и, както винаги, с тъмни очила. Рядко ги сваляше заради обезобразеното си око. Облечен беше небрежно, със сив панталон и синя риза. По време на трийсетминутното пътуване до дома на Ал Кастиля не каза нито една дума; явно от първата им среща насам не бе станал по-разговорлив.