Домът на Кастиля беше огромна стара къща в работнически квартал на Филаделфия, район, до който алчните предприемачи още не бяха стигнали и вероятно нямаше да стигнат, поне докато Кастиля беше жив или не се преместеше някъде другаде. Ал Кастиля не беше Елинор Добс. Когато Делрей натисна звънеца на входната врата, Кастиля лично им отвори.
Беше едър мъж и с възрастта наедряваше все повече; при ръст метър и деветдесет вече тежеше над 130 килограма. От последния път, когато Демарко го бе виждал, беше станал още по-дебел. Наближаваше седемдесет и беше почти напълно плешив, само с няколко тънки кичура коса, като по чудо залепнали на голямата му глава. Понеже Филаделфия очакваше гореща вълна, подобна на тази в Бостън, беше облечен с бяла тениска, шорти и сандали, през които се подаваха косматите му пръсти.
— Да слезем в сутерена — каза Касти ля. — Там е по-хладно. Започвам да си мисля, че глупостите за глобалното затопляне може да се окажат и истина.
В сутерена имаше маса за билярд и дори мека мебел — две удобни на вид стари канапета, разположени срещу огромен телевизор със седемдесетинчов екран.
— Една бира? — попита Кастиля.
— Естествено — отвърна Демарко.
— А ти, Делрей?
Делрей поклати глава.
Кастиля извади две ледени бутилки от хладилника до билярдната маса и ги отвори с едно приспособление, закрепено на вратата. Подаде едната на Демарко с думите:
— Правят я тук, във Фили.
На етикета пишеше „Кенцингер“ — марка, за която Демарко не бе чувал. Той отпи глътка и каза:
— Добра е.
— Е, как е Махоуни? — попита Кастиля.
За да отърве дъщеря си от затвора, Махоуни се бе срещал с Кастиля и двамата дори се бяха харесали. Може би защото между гангстери и политици всъщност нямаше кой знае каква разлика освен принадлежността към различни организирани престъпни групи.
— Яд го е, че републиканците все още имат превес в Конгреса — каза Демарко. — Иначе е добре. Всъщност той е причината да съм тук сега. Махоуни се запозна с една възрастна жена в Бостън… — И Демарко разправи на Кастиля историята на Елинор Добс. — Сега тя, чийто ум беше като бръснач, едва помни как се казва — завърши разказа си той.
— Гадни копелета — промърмори Кастиля.
Делрей мълчеше, но поклати глава, за да изрази мнението си за безобразната постъпка на братята; точно на това бе разчитал Демарко. Опитът му казваше, че всеки мъж, дори най-закоравелият мерзавец, обича майка си. А оттам, по асоциация, всички мъже имаха слабост към беззащитни възрастни жени, понеже им напомняха на мама.
— И така, какво мога да направя за теб? — попита Кастиля. — Да изпратя някого в Бостън, за да строши коленете на тия нещастници?
— Не. Искам ги в затвора, не в болницата или в моргата.
— Е, добре — отвърна Кастиля, — само че аз не съм точно полицията.
Не думай! — едва не се провикна Демарко.
— Познаваш ли някого на Провидънс? — попита той. — Имам предвид някой в твоя бранш.
Кастиля сви рамене.
— Може и да познавам един-двама.
— Слушай сега какво ми трябва — започна Демарко. — И можеш да ми кажеш цената си, стига да не е безобразно висока. Някой в Провидънс ползва братята Макнълти, за да пренасят цигари от Вирджиния за Бостън. Братята не са част от бандата, а са просто наемници, до които прибягват, когато по някаква причина не искат да изпращат свои хора.
Кастиля кимна.
— В цигарите има добри пари, а рискът е сравнително нисък. Като продължителност на присъдата, имам предвид.
— Именно — каза Демарко. — Само че тук не става дума за цигари. Искам да купиш един сандък оръжие. Под което разбирам нещо, което да е модифицирано така, че да стреля на изцяло автоматичен огън. Не ме интересува в какво състояние са, може да са годни за вторични суровини, важното е да са автоматични карабини. И после да се свържеш с онези в Провидънс, които наемат Макнълти…
Демарко му изложи плана си, като заключи:
— Рискът за теб е почти нулев. Не е нужно изобщо да се доближаваш до оръжието. А аз ще компенсирам теб и Провидънс.
Кастиля допи бирата си и попита: