— Още по една?
— Не, благодаря — отвърна Демарко.
Кастиля си отвори още една „Кенцингер“ и отпи.
— Знаеш ли какво? По-евтино ще ти излезе просто да наемеш някого да ги пречука. Като сметнем колко ще ти излезе оръжието, отделно какво ще дължиш на мен и на Провидънс… Просто ти казвам.
— Не желая никого да убивам — отвърна Демарко. — Макар че с радост бих ги убил след това, което причиниха на Елинор, но… нямам намерение да тръгвам по този път, не за друго, а защото не ми се иска да ме вкарат в затвора като съучастник в убийство. Ако всичко се уреди, както аз казвам, никой няма да влезе в затвора освен братята. Ще се радвам да ги вкарат за дълго, а ако и ти познаваш някого вътре, който допълнително да им почерни живота, още по-добре.
— Съгласен ли си с далаверата, Делрей? — попита Кастиля.
Делрей кимна.
— Да нападат възрастна жена! Да, съгласен съм.
Кастиля се обърна към Демарко.
— Окей, ще ти се обадя. Трябват ми два-три дни да уредя всичко, като допускам, че човекът в Провидънс ще се навие да участва. След което ще трябва да внесеш парите.
Да ги внесе. Стига преди това да успееше да ги намери.
Първото нещо, което Демарко направи след завръщането си в Бостън, бе още веднъж да навести Елинор. Надяваше се този път да я завари в по-добро състояние, но когато влезе в болничната стая, откри някаква жена, седнала на стол до леглото й, да говори по мобилен телефон. Когато го видя, жената се намръщи.
Беше малко над шейсет, слаба, с тъмна коса, стегната в строг кок. Всъщност цялото й излъчване беше строго — черната рокля, по-подходяща за погребение, отколкото за юлската жега; острият нос, тънките устни и лицето, застинало в кисела гримаса, напомняха на недоволна от живота врана. Тя приключи разговора си с думите:
— Нямам представа още колко време ще се наложи да остана в този противен град. Гледай да се оправиш някак, докато ме няма.
После вдигна глава към Демарко и попита:
— Кой сте вие?
— Казвам се Демарко. Конгресмен Джон Махоуни ме изпрати да помогна на Елинор в проблема, който има с един предприемач на име Калахан. А вие коя сте?
— Алис Силвърман. Дъщерята на Елинор.
Демарко бе дал името й на лекуващата лекарка на Елинор и най-вероятно болницата се бе свързала с нея. Той си каза, че все пак Елинор имаше късмет, че дъщеря й бе решила да дойде в Бостън, за да помогне на майка си, и тази мисъл го успокои за около две минути.
— Майка ми не е споменавала нищо за конгресмен, който се е хванал да й помага — каза Силвърман. — В момента тя дори не помни коя съм. Знам, че се бореше да запази апартамента си, но сега… Сега този проблем просто отпада.
— Какво искате да кажете? — попита Демарко.
— Вчера господин Калахан предложи половин милион долара на майка ми, за да освободи жилището, и аз приех офертата му.
— Какво? А упълномощена ли сте да го правите?
— Не че е ваша работа, но, да, упълномощена съм. Имам отдавна издадено пълномощно от майка ми, за в случай че по каквато и да било причина се окаже недееспособна. Така че приех офертата на господин Калахан от нейно име. Освен това се ангажирах нито аз, нито майка ми да водим дела срещу Калахан за злополуката, с оглед на щедростта му.
— Мамка му! — промърмори Демарко.
— Какво казахте?
— Нищо. И така, какво ще стане с нея?
— Ще я взема да живее близо до мен, в Портсмут. Ще я настаня в дом, където ще се грижат за нея. Господин Калахан обеща да ни помогне с преместването, да се погрижи за мебелите й и така нататък.
— Калахан е причината тя да е в болница — каза Демарко. — Не е било злополука. Онези двама нещастници…
— Не ми харесва езикът ви.
— Както казах, онези двама нещастници, които работят за Калахан, са опънали тел през горното стъпало, за да я препънат, затова майка ви е паднала. Опитали са се да я убият и вие не е трябвало да подписвате никакво споразумение да не го съдите. Това е последното нещо, което майка ви би одобрила.
Силвърман очевидно не беше в настроение да бъде мъмрена като дете.
— Няма да търпя да ме поучавате какво е трябвало или не е трябвало да подписвам, а и никак не ме интересува за кого работите. А сега се махайте. Майка ми има нужда от почивка.
Без да й обръща внимание, Демарко пристъпи към леглото и се надвеси над Елинор.
— Как я караш, Елинор?