— Е, и? — попита нетърпеливо Демарко, после изведнъж му светна. — Смяташ, че може да са нелегални?
— Да — отвърна Бойър. — Фланъри е длъжен да използва работна ръка от профсъюз, обаче за тези се съмнявам да членуват в нещо такова. Но може да е сключил някаква сделка с профсъюзите или пък те просто да не могат да му попречат. Нямам представа. Мога само да подшушна на имиграционните власти да пратят някого, за да им провери документите.
За момент Демарко помисли върху предложението на Бойър и каза:
— Изчакай засега. Ще го пазим като резервен вариант.
Истината беше, че той не искаше някакви имигранти да бъдат тормозени само заради произхода си, да загубят работата си или да им се случи нещо по-сериозно. Но, както каза и на Бойър, това беше коз, който можеха да играят на по-късен етап.
Същата вечер Демарко отиде пеша до „Фенуей“ часове преди началото на мача между „Сокс“ и „Янкис“. Бе платил на един черноборсаджия зашеметяваща сума за билет — крале са били откупвани от плен с по-малко! — и с влизането си в стадиона даде още толкова за два хотдога и три бири. Но пък всичко това си струваше удоволствието да гледа на живо „Сокс“ срещу „Янкис“! Всяка загуба на „Янкис“ беше радост за него, а пък се сещаше и за далеч по-неприятни начини да си похарчи парите в една гореща лятна нощ в Бостън.
Ал Кастиля му позвъни на другата сутрин, докато Демарко закусваше в ресторанта на хотела. Синината на дясната му буза, макар и донякъде избледняла, все още се виждаше, но поне не беше принуден да седи на маса, където да не разваля апетита на останалите хора.
— И така — започна Кастиля, — ако ще вършим работа, при мен всичко е готово. Мога да ти осигуря десет бройки от артикула, който искаше, по хиляда и осемстотин парчето. Тотален боклук са, но ти каза, че това не пречи. Дотук осемнайсет бона, но защо да не ги закръглим на двайсет?
— Да ги закръглим нагоре?
— Да! Говорих с Провидънс. Шефът не познава твоите бостънски тъпанари. Не е и чувал за тях. Поразпита и установи, че един от хората му ги е ползвал два-три пъти, защото са му били подръка, а е имало много да се върши. С което искам да ти кажа, че в Провидънс не ги е грижа за Макнълти и за една петарка са готови да ти свършат работа.
— Пет бона? За един телефонен разговор?
— Да! По някакъв начин може да се накиснат и те, ако се размирише. Човек никога не знае. Така че петарка ми се струва разумно като цена.
— Господи!
— А за мен смятам да поискам десет.
— Ти сигурно се…
— Виж, моят човек трябва да занесе парите на човека, у когото е стоката. В което има известен риск.
Под „моя човек“ Кастиля имаше предвид Делрей, но не искаше да казва името му по телефона.
— Не е необходимо той изобщо да се доближава до стоката — каза Демарко. — Вече ти обясних. Може да изпрати парите по куриер.
Без да обръща внимание на протестите му, Кастиля продължи:
— След което той трябва да отиде до Бостън и да разговаря с тия откачалки. Ти самият ми каза, че са опасни хора.
— Опасни са за възрастни жени, не за такива като него. Той би могъл да се справи с тях и ако двата му крака са в гипс! — възкликна Демарко, като си мислеше, че за Делрей това най-вероятно беше истина.
— Остава моят хонорар за… консултантски услуги и координация с Провидънс. Нищо от това не би могло да се случи, ако не разполагах с нужните връзки. Общо, кажи го трийсет и пет бона, което ми се вижда повече от разумно.
— Става дума за отмъщение — каза Демарко. — За една стара жена. Мислех си, че ти е жал за нея.
— Жал ми е, дума да няма — отвърна Кастиля. — Но бизнесът си е бизнес.
Демарко помълча известно време, после каза:
— Е, добре. Трябва да говоря с шефа ми. Колко бързо може стоката да стигне до там?
— Двайсет и четири часа след като ми съобщиш, че си събрал парите.
14
Шон Калахан се беше изтегнал на един шезлонг край басейна, вграден в покривната тераса на резиденцията му на Бийкън Хил, отпиваше от коктейла в ръката си и се любуваше на тялото на третата си съпруга. Новата госпожа Калахан се печеше, легнала по корем; кожата й блестеше от плажното масло. Беше без горнище на банския, а от долнището й едва ли можеше да се събере материал за вратовръзка. Само на двайсет и пет, тя наистина имаше безупречно тяло, от което дъхът му спираше.