Шон бе срещнал първата си съпруга, Кони, в колежа, когато той беше на двайсет и една, а тя — на двайсет. Разведоха се след четири години. Грешка на младостта — обичаше да казва той, описвайки първия си брак като „суха тренировка“. Освен сексапил в нея нямаше нищо ценно. Нито пари — каквито и той нямаше навремето; нито връзки в обществото, нито търговски усет; освен това тя не умееше да се сближава с хора, да създава социални контакти, каквито толкова му трябваха тогава, за да развива бизнеса си.
С втората госпожа Калахан — Адел — той се запозна, когато беше на двайсет и седем, а тя — на двайсет и две. Първата му съпруга беше с тъмна коса, ниска и едрогърда. Втората и третата бяха синеоки, дългокраки блондинки с тънки талии и перфектни стегнати гърди; в лицата бяха толкова еднакви, че можеха да минат за сестри.
За разлика от Кони Адел допринесе много за семейството. Произхождаше от богат род, като и тя, и родителите й се движеха сред точните хора, с които той бе жадувал да се запознае. Освен това Адел беше твърде интелигентна и той често се вслушваше в съветите й. Разведе се с нея, когато тя навърши четирийсет, по една-единствена причина: бе навършила четирийсет.
Година преди да остави Адел, Шон се бе запознал с Рейчъл в Савана. Рейчъл беше на двайсет и три и приличаше изумително на Адел, когато самата Адел беше на тази възраст. С други думи, той просто бе подменил Адел с по-новата версия, все едно „Ягуар“ модел 1995-а с „Ягуар“ модел 2015-а. Също като първата му съпруга Рейчъл не бе допринесла кой знае какво към брака им освен красота и чар. Беше отлична домакиня на светски партита и толкова. Но на този етап от живота си Шон повече нямаше нужда от жена със солидни финансови активи или връзки в обществото.
Единственият проблем в брака с толкова млада съпруга бе, че трябваше да полага големи усилия, за да не заприлича на неин баща. Беше си направил лека козметична операция около очите и под брадичката, ходеше на фитнес с личен треньор три пъти седмично и с религиозен фанатизъм следеше калориите и количествата алкохол, които консумираше.
Шон знаеше, че няма никакви причини да бъде недоволен. Беше в цветущо здраве. Имаше великолепна съпруга. Борсата вървеше стремително нагоре, а „Дилейни Скуеър“ — най-мащабният проект, с който някога се бе заемал — щеше да му донесе цяло състояние. Както бе тръгнало, като нищо можеше един ден да стане и милиардер. Натрупването на първия милион беше повратна точка в живота му, но милион не можеше да се сравнява с милиард.
Черешката на тортата бе, че Елинор Добс най-после се бе махнала от живота му. А след като нея я нямаше, той не се съмняваше, че останалите наематели в сградата няма да изкарат още дълго. Всъщност предишния ден бе разговарял с психиатъра, който се опитваше да придума човека от третия етаж — онзи с агорафобията — да освободи жилището, и психиатърът му каза, че бил измислил безумно решение, което онзи ненормалник бил склонен да приеме: да го затворят в дървен ковчег — за щастие, мъжът нямаше клаустрофобия — и да го натоварят на ван без прозорци, за да го откарат до друг апартамент, абсолютно идентичен на сегашния, без нито за миг да зърне коварния широк свят отвън.
Единственият дразнител, който разваляше пълното му блаженство, беше онова противно копеле Махоуни. Шон съжаляваше, че не се бе държал по-дипломатично с него, но Махоуни го бе вбесил с отношението си. И макар да не беше в състояние да му причини сериозни вреди, конгресменът бръмчеше около него като конска муха около жребец и на жребеца започваше да му писва.
Ето, вчера бе получил известие, че данъчните власти му готвят нов одит. Последният, на който го бяха подложили, беше преди пет години и тогава не само трябваше да изтърпи някаква безумна, отнемаща време и сили мъчителна процедура, но и парите, които му се наложи да плати за счетоводители и адвокати, бяха зашеметяващи. Може би щеше да му излезе по-евтино просто да си плати сумата, която данъчните твърдяха, че им дължи. Дочул бе също, че от Комисията по ценни книжа и фондови борси проверяват дяловото участие, което имаше в някаква фармацевтична компания и впоследствие бе продал. Сторило им се съвпадение, че бе продал дела си три дни след като бе вечерял с изпълнителния директор на компанията.
Пък и с „Дилейни Скуеър“ се случваха разни неща. Някакъв мръсник се обаждаше всеки ден на властите, за да докладва всевъзможни нарушения на правилата за безопасност, а сега и Фланъри се беше забъркал в някакви каши за неправилно боравене с азбест — област, от която Шон нищо не разбираше. Във всеки случай, той не беше нареждал на Фланъри да претупва каквото и да било. Но всичко това не беше в състояние да дерайлира проекта му. Това бяха просто скъпоструващи дразнители. Невероятно — колко пари можеше да струва един строителен обект, при това такъв, на който никой не работеше!