Сигурно имаше някакъв начин да разкара този досадник Махоуни. Или пък, ако не можеше да го разкара — нещо, в което се съмняваше, — поне да се опита да сключи мир с него. Махоуни вече си бе направил достатъчно реклама с Елинор Добс. Какво очакваше да спечели оттук нататък, тормозейки човек, който в миналото бе дарил толкова пари за кампаниите му? Махоуни просто се заяждаше.
Хрумна му и друго. Засега Махоуни му досаждаше чрез данъчните власти, Агенцията за безопасност и Комисията по ценни книжа и фондови борси. Но тези проблеми бяха нищо в сравнение с неприятностите, които Махоуни би могъл да му причини, ако се сетеше да насочи вниманието си в една друга посока.
Да, колкото и да му беше неприятно, Шон трябваше да се извини на Махоуни. Да му се обади и да му каже, че съжалява за думите си. Да му обясни, че бе имал тежък ден, пък и в тази жега… После да го увери, че няма никаква вина за инцидента на Добс, в крайна сметка той бе постъпил честно с нея, като се има предвид колко пари й бе предложил, за да откупи наемния й договор. Щеше да се опита да убеди Махоуни, че няма защо да се палят толкова и случаят е приключен. Нека гледаме към бъдещето — това щеше да му каже. Той — Калахан — щеше и занапред да подкрепя Махоуни в предизборните му кампании и се надяваше, че конгресменът щеше да подкрепя неговите бизнес начинания. Да, Шон Калахан трябваше да преглътне гордостта си и да се обади на старото копеле.
Той протегна ръка към мобилния телефон — точно в момента, когато жена му се обърна по гръб и перфектните й гърди се навириха към небето. Шон трябваше да мобилизира цялата си воля, за да отмести поглед, да намери номера на Махоуни в указателя на телефона си и да натисне бутона за набиране. Телефонът иззвъня два пъти и се включи на гласова поща. Явно Махоуни бе видял кой звъни и бе решил да не отговаря.
След това той откри служебния номер на Махоуни, набра го и помоли секретарката му да предаде на конгресмена, че господин Калахан би желал да говори с него.
— Кажете му, че бих желал просто да… прочистим въздуха. Запишете го с тези думи на бележката, ако обичате.
В този момент съпругата му се надигна от мястото си и се протегна… и всички мисли за Махоуни се изпариха от съзнанието му. Усети как в панталона му настъпи раздвижване. Слава богу, все още не беше на такава възраст, че да се нуждае от виагра.
— Хей! — каза й Шон. — Защо не дойдеш насам?
— Добре — отвърна тя с мила усмивка.
Ако не друго, Рейчъл беше достатъчно умна, за да знае ролята си в техния брак.
15
Демарко взе самолета за Вашингтон, за да разговаря с Махоуни.
Разговорът по телефона с Кастиля относно плана му за братята Макнълти бе оставил у него неприятно чувство. Не беше изключено от ФБР да имаха съдебна заповед, за да подслушват телефоните на Кастиля… или пък АНС да го правеше без всякакви формалности. Демарко не смяташе, че с Кастиля си бяха казали по телефона нещо, с което да си навлекат проблеми със закона, но не беше готов да поема подобен риск по отношение на Махоуни.
Двамата се срещнаха в апартамента на конгресмена в комплекса „Уотъргейт“. Вместо да си седи на климатик вътре, Махоуни бе излязъл на балкона, където беше сигурно трийсет и пет градуса. Единствената му защита срещу шегата беше чашата с джин и тоник в ръката му. Беше облечен с карирани бермуди в зелено и бяло и червена тениска с емблемата на Харвардския университет, където бе следвал навремето. Босите му крака с дебели прасци бяха с цвят на обезмаслено мляко.
— Как е Елинор? — бяха първите му думи.
— Не е добре. Като че ли няма подобрение.
— Дявол да го вземе! — промърмори Махоуни.
Преди конгресменът да бе успял отново да го обвини за състоянието на Елинор, Демарко каза:
— Обаче съм намислил начин да вкарам братята Макнълти задълго в затвора. И то във федерален. В такъв, който няма да им хареса.
— Какъв точно е планът?
— По-добре да не знаеш. Но включва нашия стар приятел Ал Кастиля и негов човек в Провидънс.
— И колко смяташ, че ще лежат в затвора Макнълти?
— Ако се съди по един неотдавнашен случай в Бостън, поне шест години, но с техните досиета — по-скоро десет.