— Добре — кимна Махоуни.
Вероятно си мислеше същото, което и Демарко, докато бе разработвал плана си: ако братята Макнълти бъдеха осъдени за опит за убийство на Елинор Добс, пак щяха да получат десет години затвор. Само че никаква присъда нямаше да поправи онова, което бяха сторили с мозъка й.
— Има обаче един проблем — каза Демарко. — Трябват ми трийсет и пет бона, за да го направя.
— Трийсет и пет бона?!
— Да.
Махоуни не беше богат човек — поне не до степен, в която можеше с лекота да извади от джоба си трийсет и пет хиляди долара. Като конгресмен изкарваше над двеста хиляди годишно, плюс още два пъти по толкова по разни недотам благопристойни начини, някои от които доказуемо незаконни. Проблемът при него беше, че харчеше парите си със скоростта, с която ги печелеше. Освен апартамента в „Уотъргейт“, имаше и голяма къща в Бостън, а жена му притежаваше яхта, на която той никога не се бе качвал. Той се обличаше добре, хранеше се добре, а и непрестанните му политически кампании струваха скъпо. Парите изтичаха през пръстите му като вода.
Демарко очакваше, че в този момент Махоуни ще се разкрещи, ще го обвини, че му сервира нови проблеми вместо решения на старите, но нищо такова не се случи. Вместо това Махоуни каза:
— Мисля, че знам откъде да вземем парите.
— Наистина ли? И откъде?
— От Шон Калахан.
— От Калахан?
— Именно. Днес ме е търсил и е оставил съобщение, че е време да прочистим въздуха между нас. Иска да плеснем с ръце и да се прегърнем. Мисля, че една от причините е онова, което вършиш в Бостън, за да дерайлираш проекта му, а другата са мизериите, които аз му причинявам, например като му пращам данъчни проверки и така нататък. Та си е рекъл, че колкото и да е богат, за него е по-добре да съм му приятел, отколкото враг. И така, искам да отидеш при него и да му съобщиш, че ако иска отново да сме приятели, това ще му струва петдесет бона. Толкова беше дал за последната ми кампания и е време да направи ново дарение.
Демарко се усмихна. Страхотен план: да вземат пари от Калахан, за да вкарат братята Макнълти в затвора.
Демарко се върна в Бостън с първия полет на другия ден и още с влизането си в „Парк Плаза“ позвъни в офиса на Калахан. Той каза на секретарката, че работи за конгресмен Джон Махоуни и би желал да се срещне с господин Калахан.
— Кажете му, че господин Махоуни е получил вчерашното му съобщение.
След час секретарката му позвъни обратно, за да му каже, че господин Калахан ще се срещне с него в шест вечерта.
— Чудесно. Къде?
— Господин Калахан ви кани у дома си на коктейли. Моли да се облечете неофициално.
— Кой е адресът? — попита Демарко.
— Бийкън стрийт седемдесет и четири — обясни секретарката. После добави: — Резиденцията на Бенджамин.
Тя го каза с такъв тон, сякаш Демарко беше длъжен да познава мястото. Но понеже той не беше чувал за него, провери в Гугъл и от там научи, че Шон Калахан заплатил петнайсет милиона за сградата с площ от 750 квадратни метра, която била историческа забележителност и паметник на културата. Вътре имало шест спални, шест бани и осем функциониращи камини. Плюс две големи тераси, кинозала, библиотека, фитнес и отопляем плувен басейн на покрива с изглед към градския парк. Сградата била построена през 1828 г. по проект на прочут архитект на име Ашър Бенджамин, за когото Демарко не беше чувал. Което не му попречи да се впечатли подобаващо.
Демарко натисна звънеца до входната врата на Бийкън стрийт 74; отвори му прислужница с бяла престилка върху черна рокля и го въведе в елегантно мебелираната библиотека, където седяха Шон Калахан и съпругата му. В библиотеката имаше кожени кресла, ориенталски килим в синьо и бяло и камина, достатъчно голяма, за да се изпече в нея цяло диво прасе. Демарко се запита дали Калахан или съпругата му бяха прочели поне една от книгите, с които бяха отрупани издигащите се чак до тавана рафтове.
Той никога преди не се бе срещал с предприемача. Оказа се висок мъж, над метър и осемдесет, слаб и строен, с пооредяла черна коса, сресана назад, високо чело, дълъг нос и тънки устни. Първото му впечатление, може би подхранено от онова, което вече знаеше за него, бе, че Калахан е арогантен фукльо.
Секретарката му бе казала да се облече неофициално, но Демарко, който не знаеше какво минава за такова на адрес като този, беше облякъл тъмносин блейзър върху бяла риза, сив панталон и черни обувки. Блейзърът беше последното нещо, от което имаше нужда в такава жега. Семейство Калахан обаче бяха облечени наистина небрежно — Калахан с велурени обувки на бос крак, бял ленен панталон и зелена риза с емблемата на един от най-ексклузивните голф клубове на Източното крайбрежие.