Госпожа Калахан, която му бе представена като Рейчъл, беше стройна блондинка, поне с две десетилетия по-млада от съпруга си. Облечена бе с прилепнал жълт топ, много къси бели панталони и сандали на краката. Демарко вече бе удостоил съпругата на Дули с титлата „Най-хубавите бедра в Бостън“, но сега си каза, че може би е избързал. Но колкото и да му бе трудно да откъсне очи от нея, Демарко трябваше да разговаря с Калахан насаме. Свидетели не му бяха нужни.
— С Рейчъл тази вечер сме на ментов джулеп — каза Калахан. — Тя е израсла в Савана и за нея не съществува друго питие в горещите летни нощи. Ще пийнете ли едно с нас, Демарко?
— Наричайте ме Джо. Разбира се, с удоволствие — каза Демарко, който не бе опитвал такова нещо през живота си и би предпочел една бира. И понеже не знаеше какво друго да каже в присъствието на Рейчъл, продължи: — Хубава къща имате.
На което Рейчъл отвърна нещо от рода на:
— Какво, харесва ви тази съборетина?
След което се впусна да му обяснява каква мъка било да се живее в толкова стара сграда, където непрекъснато нещо се поврежда и трябва да се вика някой да го оправя. На Демарко му се искаше да й каже: върви да поживееш малко в апартамента на Елинор Добс и виж какво е да влачиш напред-назад генератор, за да си светиш, когато този тъпанар, съпругът ти, прекъсне тока в сградата! Но понеже бе пратен тук, уж за да се опита да заглади нещата между Калахан и Махоуни, той я изслуша съчувствено, като дори се съгласи, че старите къщи са наистина голяма досада. В което имаше опит, защото самият той живееше в осемдесетгодишна кооперация в Джорджтаун, макар и без басейн на покрива и фитнес в сутерена, и с една всекидневна, която му служеше за всичко останало.
За щастие, след няколко минути Рейчъл каза:
— А сега ме извинете, господа. Тази вечер с Шон сме канени на благотворителен прием и трябва да си придам по-представителен вид.
Рейчъл Калахан би изглеждала достатъчно представително и в черна найлонова торба за боклук и очевидно го знаеше. Демарко и Калахан изпратиха с жадни погледи перфектния й задник, докато тя излизаше от стаята.
— И така, какво мога да направя за теб, Джо? — попита Калахан.
— Махоуни получи съобщението ти, Шон. И аз дойдох, за да помогна за сдобряването ви.
— Да помогнеш? Какво точно работиш при Махоуни?
— Адвокат съм, но всъщност съм човекът, когото Махоуни използва, когато има труден проблем за решаване, като този с Елинор Добс. — Демарко допускаше, че Калахан вече знае за ролята му в случая с Елинор; братята Макнълти сигурно му бяха казали.
— А защо Джон просто не ми се обади по телефона? — каза Калахан.
Демарко поклати глава.
— Ти сериозно си ядосал конгресмена, Шон. Дълбоко си го засегнал с тона си. От друга страна, той си дава сметка, че в миналото си му бил верен приятел.
— Можеш да кажеш на Джон, че се извинявам за държанието си последния път, когато се видяхме. Имах тежък ден. Относно госпожа Добс, не смятам, че мога с нещо повече да бъда полезен. След онази злополука тя освободи апартамента и аз я обезщетих твърде щедро. Всъщност невероятно щедро. Има ли още нещо, което Джон очаква да направя за нея?
— Не — отвърна Демарко. — Поне за Елинор няма какво. — Той се престори, че се колебае, че търси подходящите думи, после каза: — Мисля обаче, че на този етап конгресменът се пита какво би могъл да направиш за него, Шон. Той е на мнение, че за да възстановите добрите си отношения, би трябвало да му представиш някакви материални доказателства за подкрепата си. Искам да кажа, при всичките глупости, които свършиха републиканците тази година… Ще му се наложи да се бори и му е нужна всичката подкрепа, която може да събере.
За момент Калахан го изгледа озадачено и Демарко едва не му каза в лицето: за бога, Шон, искаме пари! Колко по-ясен от това трябва да бъда? Но тогава бизнесменът разбра и Демарко забеляза с какво усилие успя да се овладее, за да каже:
— И колко точно иска Махоуни от мен като доказателство за моята подкрепа?
— Той смята, че би било уместно да възпроизведеш дарението си за предишната му кампания.
— Кучият му син! — възкликна Калахан, като стовари юмрук върху подлакътника на креслото, в което седеше. — Казах му го. Няма начин да ми попречи да завърша проекта си. Няма толкова власт.