— Ако още нямаш билет, ще ти струва цяло състояние.
— Познавам един човек.
Естествено.
— Готово ли е всичко? — попита Демарко.
— Да, точно както го искаше. Стига да носиш парите.
Демарко му подаде куфарчето и Делрей го взе от ръката му.
— Не знаех, че ще се срещаме точно тук — каза Демарко. — Най-добре да го прибереш на сигурно място, преди да отидеш на мача.
Устните на Делрей се разтегнаха в усмивка.
— Смяташ, че някой ще се опита да ми го вземе ли, Демарко?
Демарко се направи, че не е чул въпроса.
— Колко време ще ви трябва да набавите стоката?
— Вече е набавена. Още като се обади вчера да кажеш, че си събрал парите. Ал не се боеше, че ще го минеш, затова плати на човека да достави каквото ти трябва. Нещата са в нает складов контейнер в Грийнфийлд.
— Може ли да се установи кой го е наел?
— Не се безпокой за това — каза Делрей.
— И всичко е в голям дървен сандък, както се уговорихме, така ли?
— Да. Нашият човек сложи и два-три чувала пясък вътре, за да добави тегло. Ще трябват двама души, за да го повдигнат.
— Това е добре. А в Провидънс чакат ли пратката?
— Да. Стига си мрънкал. Ал се е погрижил за всичко.
В този момент към масата им се приближи чернокож хлапак, достатъчно висок, за да играе професионален баскетбол.
— Ти ли си Делрей?
— Да.
Хлапакът му подаде хартиен плик.
— Два билета на втори ред.
— Благодаря и много поздрави на шефа ти — отвърна Делрей.
Хлапакът се отдалечи и Демарко попита:
— Два билета?
За момент му мина мисълта, че Делрей ще го покани на мача. А и местата си струваха… Дори холивудска знаменитост би се озорила да се сдобие с билети за втори ред два часа преди мача. Делрей вероятно щеше да седи непосредствено зад Бен Афлек или Мат Деймън.
— Кога искаш да се видиш с братята Макнълти? — попита Демарко.
— Да речем утре около три. Първо ще позвъня в бара им, за да се убедя, че са там. Ти ще ме вземеш от хотела в два и половина и след като приключим, ще ме откараш до летището.
От основен участник в драмата Демарко се озова в ролята на шофьор.
— Къде си отседнал?
— В „Риц Карлтън“, до парка.
Шегуваш ли се? — помисли си Демарко. Стая в „Риц Карлтън“ струваше като нищо шестстотин долара на нощ. Колко ли плащаше Кастиля на този тип?
— А сега си върви — каза Делрей.
— Какво? — сепна се Демарко.
В този момент цялото му внимание бе насочено към една жена, която се приближаваше към масата им. Беше поне метър и осемдесет по сандали, а краката й с цвят на кафе сякаш нямаха край. Под белия й топ се полюшваха едри гърди. Тя имаше тяло на танцьорка от Лас Вегас или на мажоретка от НФЛ. Очите на всички пияници в „Ландсдаун“ бяха приковани в нея.
— Здравей, мило! — обърна се тя към Делрей с глас, от който капеше сироп.
Демарко стана от мястото си.
— Е, аз да вървя…
Нито Делрей, нито жената му показаха с нещо, че са го чули.
Когато на следващия ден Демарко отиде да вземе Делрей от хотела му, очакваше да го завари в отлично настроение, след като бе прекарал нощта с дългокраката красавица. Но с хора като Делрей беше невъзможно да се знае със сигурност; те имаха емоции колкото коркова тапа.
Когато Демарко го пита как е минал мачът, Делрей само изръмжа. Но дори ръмженето му звучеше някак позитивно. Двамата отидоха с колата на Демарко до Ривиър и спряха на половин пряка от бара на братята Макнълти.
Демарко забеляза, че неоновият надпис „Шамрок“ е свален и облегнат на стената на кръчмата, а двама работници с хидравлична вишка инсталираха на негово място нов: „При Макнълти“. Барът — или поне името му — беше в процес на обновяване.
Делрей отвори вратата и слезе, без да каже дума на Демарко.
Когато влезе вътре, Делрей се спря, за да свикнат очите му с полумрака. В единия край на бара двама пияници обсъждаха оживено политиката. Той чу единия да казва: „Ако питаш мен, тоя Обама…“ Когато видя Делрей — или по-точно цвета на кожата му, — човекът млъкна.
На Делрей му беше все едно, той не беше гласувал за Обама.
В другия край на бара барманка със ситно накъдрена червена коса разговаряше с възрастна дама, която пиеше бира с черна скиорска шапка на главата, макар навън да беше поне 38 градуса. Братята Макнълти седяха на една от масите — Демарко му ги бе описал много точно — и когато Делрей се приближи към тях, видя, че разглеждат каталог за ресторантско обзавеждане. Щом видяха Делрей, надвесен над тях, единият попита: