— Ти пък какво искаш, дявол да те вземе?
— Аз съм човекът, с когото разговаряхте преди малко — отвърна Делрей. — Както вече ви казах по телефона, Сориано има поръчка за вас. И ако още веднъж ме заговориш с този тон, ще си изплюеш зъбите.
Под влиянието на покойните си родители братята Макнълти се бяха научили да мразят всички раси и религии на земята, като понякога — но невинаги — правеха изключение за бели и католици.
Докато майка им и баща им седяха пред телевизора, пушеха и се наливаха с бира — по една каса почти всяка вечер — Рой и Рей слушаха и запаметяваха какви долни мръсници са разните чернокожи, азиатци, евреи, араби и така нататък. Богатите хора от бялата раса биваха оплювани, че са се родили със сребърна лъжичка в задника, а духовенствата от всички вероизповедания бяха хомосексуални според мама и татко.
И така, двамата братя не бяха харесали Делрей още преди да си отвори устата.
Не знаеха дали е точно черен — трудно беше да се каже, — но във всеки случай не беше и точно бял. Може би просто италианец с по-тъмна кожа, от онези в Сицилия, които са омешани с маври; или пък беше арабин.
Не, само не последното. Сориано за нищо на света не би се хванал да върти далавера с чалма, казаха си те — Сориано може да е престъпник и пропаднал тип, но във всеки случай е патриот.
Когато мъжът ги заплаши, първоначалната им реакция бе да скочат и да го смелят на кайма. Но в следващия миг, практически едновременно, двамата решиха, че е по-вероятно той да смели тях, а и такъв като него със сигурност имаше пистолет.
— Извинявай — каза Рей. — Не знаех, че ти си човекът на Сориано. Искаш ли една бира?
— Не — отвърна Делрей. — Искам да приключа с вас и да се махна от тази дупка.
— Ей! — викна Рой, но Рей го хвана за ръката, за да го усмири. Рой понякога се държеше като тотален идиот.
— Сега може да е дупка — каза Рей, — но, както виждаш, в момента я оправяме.
— Да, като приключите, ще прилича на „Тадж Махал“.
Рей не знаеше какво е „Тадж Махал“. Може би някакъв засукан бар в Провидънс.
— В един складов контейнер в Грийнфийлд има дървен сандък — продължи Делрей. — Сориано ми каза, че имате ван, с който ще го превозите. Сандъкът е тежък. Ще трябват двама души, за да го повдигнат, но няма нужда от електрокар или нещо такова. Значи така: утре сутринта вземате сандъка от Грийнфийлд и го карате на Сориано в Провидънс.
— Колко?
— Два бона.
Рей пресметна наум: два часа до Грийнфийлд, там може би половин час, за да натоварят сандъка, от Грийнфийлд два часа до Провидънс, после час от Провидънс обратно до Бостън. Пет часа и половина шофиране за два бона.
— Какво има в сандъка? Цигари?
— Пушки.
— За пушки се лежи доста — обади се Рой.
Делрей не отговори.
— Защо Сориано те праща при нас? — попита Рей, който вече не беше толкова сигурен, че два бона си струват риска.
— Защото това изникна изневиделица. Човекът с пушките се свързал със Сориано вчера, казал му, че трябва да ги разкара, за да плати на адвоката си, и му предложил добра цена. Аз се случих в Бостън по друга работа, но не карам ван или камион, затова Сориано поръча да ви се обадя на вас. Каза, че и преди ви бил ползвал.
— Два бона не са много пари, като сметнеш риска — отвърна Рей.
— Чуй сега, ако не сте навити, окей. Нямам намерение да седя тук цял ден и да си бъбрим. Хващате ли се или не?
— А откъде да знаем, че Сориано те е пратил? — каза Рой. — Може да си от ФБР.
Делрей издаде с гърлото си звук, който можеше да мине и за смях.
— Приличам ли ти на ФБР? Както и да е, позвънете на Сориано, за да се убедите. Имате му телефона.
Рей извади мобилен телефон от джоба си и каза:
— Ами да, тъкмо това мислех да направя. Как се казваш?
— Не ти трябва да знаеш. Просто ме опиши на Сориано. — И той свали очилата си.
Когато видяха млечнобелия ирис на окото му, Рей само повдигна вежди, но Рой възкликна:
— Господи! — После се поправи: — Извинявам се.
Делрей отново си сложи очилата.
Рей набра номера и след две позвънявания каза: