— Господин Сориано? Рей Макнълти е тук. При нас в бара дойде един човек, така… леко тъмен, а едното му око е малко… Както и да е, казва, че вие го пращате.
После Рей млъкна, докато Сориано му повтаряше буквално същото, което вече Делрей им бе казал: че вчера му се обадил един човек и трябвало с вана да тръгнат веднага за Грийнфийлд.
— Защо просто не ни позвънихте? — попита Рей.
— Защото по телефона не се говори за такива неща — сопна се Сориано. — Освен ако не си идиот.
— Две са малко, като че ли — каза Рей. После послуша още около минута, докато накрая се усмихна. — Окей. — И прекъсна връзката, след което се обърна към Делрей. — Сориано каза, че ще вземем две и петстотин.
Делрей отвърна:
— Това си е между вас и Сориано. Ще си получите парите, когато стоката пристигне.
Рей понечи да вметне нещо, но Делрей го прекъсна:
— Случвало ли се е досега Сориано да ви мине?
— Не — отговори Рей.
— Добре тогава — каза Делрей. — Само гледайте тия пушки да бъдат в Провидънс до утре вечер. Ако не стигнат до там, ако решите да си намерите свой купувач… повярвайте ми, за вас е по-добре да не се виждаме повече.
— Ей! — провикна се отново Рой, обиден, че някакъв си черен, или какъвто се водеше, имаше дързостта да му държи такъв тон.
Но преди да бе успял да каже още нещо, брат му отново го стисна за ръката, сякаш укротяваше куче.
Делрей пусна на масата жълто листче.
— Тук са името на склада, номерът на контейнера, шифърът на ключалката.
После хвърли един последен поглед наоколо, поклати глава и си тръгна.
След като Делрей излезе, Рой каза на брат си:
— Трябваше да му хвърлим един тупаник, да не се отваря така.
— Така е — съгласи се Рей, но по тона му си личеше, че не го мислеше сериозно. — Хубавото е, че тия пари ще ни свършат добра работа. Шон може и да ни покрива разходите по ремонта, но малко сухо отгоре няма да ни е излишно. Особено откакто вече не ни плаща, за да разкараме оная жена от сградата му.
— Какво ли става с нея?
— Какво ти пука! Само ни лазеше по нервите. Ей, Дорийн, донеси по една бира!
— Ела си я налей сам! — отвърна Дорийн.
— Дано само Грег да не вземе да се довлече скоро отнякъде — каза Рой.
— Е, че как ще стигне до тук? — отвърна Рей. — Бас държа, че вече е изпил всичко, което му дадохме.
Братята Макнълти бяха дали на Грег Кениън сто долара, а два часа след падането на Елинор Рой го качи на автобуса с еднопосочен билет за Ню Йорк. Казаха му поне месец да не се появява в Бостън, но се надяваха никога да не го видят повече. Грег изхарчваше за пиене всеки цент, който успяваше да изврънка от хората, така че едва ли някога щеше да събере пари за обратен билет. Но и да се върнеше, какво от това? Братята знаеха, че полицаите се опитват да открият Кениън, защото обикаляха магазините за евтино пиене около бара им, за да разпитват за него, но пък, от друга страна, Кениън не беше обявен за общонационално издирване от ФБР или нещо такова.
За алкохолик Кениън беше доста умен. Дори бе следвал в колеж навремето, преди да се пропие и да прахоса всичко. Братята го бяха ползвали няколко пъти, когато идваше в кръчмата да проси пари, а имаше да се свърши някаква черна работа, на която дори Дорийн се мръщеше — например да почисти тоалетните, когато канализацията връщаше.
Но Кениън бе отказал да опъне телта на стълбищната площадка; каза, че нямал нищо против да помогне, но без да убива хора. Затова предишната вечер братята бяха завили малките кукички и бяха вързали между тях тел, убедени, че Елинор Добс ще е първата, която ще мине оттам на сутринта. Бяха излъгали Демарко и онзи бостънски детектив, че цяла вечер са били в бара, като знаеха, че Дорийн ще го потвърди. Задачата на Кениън бе да прекара нощта в сградата, на втория етаж, и когато чуе Елинор да пада, да намери начин да премахне капана; дори му бяха дали клещи, за да пререже бързо телта. И той бе изпълнил всичко — отвинтил бе двете куки и бе завил нова крушка на стената, докато Елинор лежеше в безсъзнание, преди да дойде линейката.
Рой мина зад бара, като изгледа кръвнишки мързеливата Дорийн, и наля две бири. Когато се върна на масата, брат му отново беше забол нос в каталога.
— Я гледай — каза Рей. — Тия черните високи столове ми харесват повече от червените. Изглеждат някак… по-изискани.
След срещата му с братята Демарко закара Делрей до „Логан“, след което от един телефонен автомат позвъни в Бюрото за алкохол, тютюн, огнестрелни оръжия и експлозиви. Когато отсреща отговориха, той каза, че разполага с информация за пратка автомати, които е трябвало да бъдат доставени на шеф на престъпна група в Провидънс. Жената отсреща изглеждаше отегчена, сякаш се обаждаше да се оплаче, че са му паркирали на мястото, но после го прехвърли на мъж с дрезгав глас.