— Утре по някое време — съобщи Демарко — двама мъже с бял ван форд еконолайн, номер 534-PSV, ще натоварят сандък с автомати от контейнер в платения склад „Кейсиз“ в Грийнфийлд, Масачузетс. От там ще ги закарат до шеф на мафията в Провидънс.
— Как се казвате? — попита агентът.
— Това няма да ви кажа.
— А как се казва въпросният мафиот в Провидънс?
— Това също няма да ви кажа.
— Добре, а за какви автомати става дума?
— М-16, АК-47, нещо такова, всички незаконно преустроени да стрелят на изцяло автоматичен огън.
— Е, това не са точно картечници. Помислих си, че имате предвид нещо като М-60 или подобни.
Господи, какво им става на тия хора?
— Все едно — отвърна Демарко. — Във всеки случай, не са пушки за пейнтбол. Е, интересува ли ви това или не?
— Да, интересува ни, стига да казвате истината. Откъде сте получили информацията?
— Просто знам. Ако смятате да попречите на дузина автоматични оръжия да попаднат в ръцете на гангстери, утре арестувайте онези двамата.
— А откъде мога да съм сигурен, че няма да изпратим десетина агенти в Грийнфийлд да си седят цял ден и да чакат? Нещо повече: откъде мога да съм сигурен, че не ги пращаме в засада, за да бъдат убити?
Демарко притвори очи и опря чело в стъклото на кабината.
— Вижте какво — каза накрая той. — Правете, каквото решите. Но утре, ако не арестувате тези престъпници, ще позвъня в „Глоуб“ и ще им кажа, че сте получили сигнал за пратка автоматично оръжие, а не сте предприели нищо, за да не попадне в ръцете на уличните банди. И ако си мислите, че от „Глоуб“ няма да ми повярват, аз току-що записах разговора ни.
Нищо не беше записал, но откъде мъжът можеше да знае това?
При мисълта, че го записват, агентът стана по-сговорчив.
— Благодаря ви, господине, за подадения сигнал — каза той. — Ще докладвам незабавно на моите преки ръководители.
— Благодаря — отвърна Демарко и затвори.
17
На другата сутрин братята Макнълти станаха рано — което в техния случай означаваше около девет — и решиха да побързат, понеже ги чакаха пет часа шофиране. За начало спряха в един крайпътен „Макдоналдс“ и си взеха бургери с яйце, кашкавал и шунка, картофени шницели и кафе, но вместо да поемат направо към Грийнфийлд, се отбиха, за да нагледат бара в Ривиър. Не влязоха вътре, просто спряха до отсрещния бордюр и се полюбуваха на новия неонов надпис над вратата.
— Мамка му, направо цепи мрака — каза Рей.
— Така е — потвърди Рой.
Докато пътуваха към Грийнфийлд, Рей каза:
— Като стана дума за бара, защо не започнем да мислим по-… мащабно?
— Какво имаш предвид?
— Искам да кажа, с новия надпис и с нови мебели ще изглежда по-добре, но трябва да направим нещо, за да привличаме клиенти. Например веднъж в седмицата да спретнем едно състезание „Мис Мокра фланелка“ или нещо такова, знам ли?
— А откъде ще намерим момичета?
— Или хепи ауър да речем, в петък? Халба бира за долар?
— Ще останем и без ризи на гърба.
— Да де, отначало ще е така, но публиката ще расте. Трябва да привлечем повече млади хора, такива, които работят и водят гаджета, вместо сегашните нещастници на социални. И млади мацки за клиентела, за да привличат мъжете. Да кажем, в сряда правим женска вечер, като всяка мацка под трийсет, стига да не прилича на плашило, пие на половин цена.
Рей набираше скорост.
— Но това, което най-много ни трябва — продължи той, задъхан от вълнение, — е още някой освен Дорийн зад бара. Млада надарена мадама. Горката Дорийн, дявол да я вземе, не е най-дружелюбният човек на света, пък и как изглежда…
— Разбирам какво имаш предвид — отвърна Рой. — Но ако наемем млада жена, ще трябва да й плащаме повече, отколкото на Дорийн, а ако уволним Дорийн, кой ще върти бара?
— По дяволите! Каквото и да кажа, все намираш начин да го оспориш! Аз питам само какъв е смисълът да стягаме бара, ако не направим нищо, за да увеличим оборота?