Те стигнаха до склада в Грийнфийлд към обед; пушките трябваше да са в контейнер №16. Намериха контейнера, който беше с ролетна врата като на гараж, и видяха катинара, с който бе заключен. Рей извади от джоба си жълтото листче с шифъра, макар че той далеч не бе труден за запомняне: 38 надясно, 24 наляво, 36 надясно — като размерите в инчове на идеалната женска фигура, каквато Дорийн, уви, не притежаваше.
Единственото нещо в контейнера — вътре беше горещо като в пещ — бе дървен сандък с дръжки от конопено въже в двата края. Рей хвана едната дръжка, Рой другата.
— Напъвай с крака, не с гръбнак — каза Рой.
Повдигнаха сандъка и го плъзнаха в багажния отсек на вана.
— Какво ще правим с катинара? — попита Рой.
— Знам ли? — отвърна Рей. — Я да го вземем, катинара си го бива.
Рой се съгласи.
На пет километра от склада спряха на светофар и в този момент четири огромни черни джипа събърбан се появиха сякаш от нищото, отрязаха им пътя от всички страни и от тях слязоха дузина мъже с бронежилетки и шлемове, въоръжени с М-16, които насочиха към вана.
— Мамка му — каза Рей.
Репортаж за арестуването им излезе в „Глоуб“ на следващата сутрин. Не беше кой знае какво събитие, че да свикват пресконференция, но от Бюрото за алкохол, тютюн, огнестрелни оръжия и експлозиви се погрижиха да подчертаят, че бяха преградили пътя на известен брой автомати и двама закоравели престъпници към улиците на Бостън.
Демарко се обади първо на Махоуни, за да му каже, че братята Макнълти са в ареста. Отговорът беше:
— Дотук добре. Ами Калахан?
— Не знам. Още не съм измислил какво да правя с него.
— Ами мисли, какво чакаш?
И Демарко си помисли: ще умреш ли, ако поне този път беше казал: браво, Джо?
Следващото му обаждане беше до Делрей.
— Работата е свършена. Благодаря ти за помощта, предай и на Ал благодарностите ми.
— Не е трябвало да се закачат с възрастната жена — каза Делрей.
— Не се ли боиш, че може да издадат теб или Сориано? Каза ми, че не си им разкрил името си, но си… как да го кажа, лесен за запомняне…
Делрей издаде звук, който можеше да мине за смях.
— Колкото и време да лежат в затвора, тия момчета няма да свидетелстват срещу мен или Сориано. Знаят, че Сориано работи за Джервази и че Джервази има свои хора във всеки затвор на Съединените щати. Освен това си мислят, че аз работя за Сориано. И ако са толкова глупави, че да ме издадат като човека, който им е казал да натоварят пушките и ги закарат на Сориано, аз просто ще отрека, а също и Сориано. Те са тези, които бяха арестувани с оръжието във вана, и не могат да докажат нищо за никого.
В единайсет към обед, малко след разговора с Делрей, Демарко отиде да наблюдава официалното изправяне на братята пред съда. Беше подранил нарочно, за да седне точно зад масата на защитата. Когато братята бяха въведени в съдебната зала, за да заемат местата си до служебния защитник — когото познаваха вероятно едва от петнайсет минути, — те едновременно видяха Демарко, който им се усмихна. Рой избухна:
— Ах ти, долно копеле… — изрева той и пристъпи към Демарко, но едрият пристав го сграбчи за яката, нареди му да си затваря устата и го прати да застане до адвоката си.
Разбира се, братята не се признаха за виновни въпреки доказателствата срещу тях. Адвокатът им поиска да бъдат пуснати под гаранция, като дори събра нахалството да каже, че въпреки криминалните си досиета те са уважавани бизнесмени със здрави връзки с местната общност. Освен това и двамата никога през живота си не бяха притежавали паспорти. На съдията му бяха нужни точно две секунди, за да определи гаранция от двеста хиляди долара — по сто на човек — и да им нареди да не напускат границите на щата без разрешение на съда, след което насрочи и дата за първото заседание, някъде след около шест месеца.
На Демарко дори не му бе хрумнало, че двамата може да бъдат пуснати под гаранция. А все пак като адвокат той бе длъжен да знае, че с изключение на убийство при всякакви други престъпления дори най-очевидно виновните заподозрени могат да се разхождат на свобода, докато започне делото. Мамка му, каза си той.
Шест часа след изправянето си пред съда Рой и Рей бяха отново в „При Макнълти“ и пиеха. За да съберат парите, нужни като такса за поръчителя на гаранцията, трябваше да продадат втората си кола — червеното камаро, за което бяха сигурни, че струва поне десет бона. Освен това трябваше да оставят бара в залог; ако им хрумнеше да изчезнат преди делото, барът щеше да стане собственост на поръчителя — някакъв поляк на име Сандъски. Ето защо планът им за вечерта беше: ще се напият и горко на всеки тъпанар, който им се изпречи на пътя.