Когато казаха на Дорийн да им донесе бутилка „Джеймисън“ — и то запечатана, а не от разредените с вода, — тя не им се сопна да идат и да си я вземат сами. По принцип те оставяха Дорийн да прави каквото иска, но сега моментът определено не беше подходящ. Както не беше подходящ и да ги пита какво ще стане с нея, ако влязат в затвора.
Братята бяха прекарали предишната нощ в арестантската килия, като разсъждаваха върху съдбата си и се питаха как се бяха озовали в тази ситуация. Отначало бяха стигнали до заключението, че най-вероятно федералните власти са подслушвали телефоните на Джервази или Сориано, за които се знаеше, че са едри босове в подземния свят. Или може би са следили пратката с оръжие, като са чакали някой да дойде и да я прибере. Какъвто и да беше случаят, двамата бяха яко прецакани.
Не виждаха никаква възможност да отърват затвора. Защитата им щеше да бъде, че са отишли до Грийнфийлд да вземат някакъв сандък — превозването на разни неща, включително и боклук за Шон Калахан, бе част от начините, по които си изкарваха хляба, — без да имат и най-малка представа какво съдържа. Как не — щяха да отвърнат съдебните заседатели. Но когато ги питаха кой ги е пратил да вземат сандъка — е, тогава вече щяха да имат проблем.
Двамата се бяха разбрали, че би било не само безполезно, но вероятно равносилно на самоубийство да посочат с пръст Сориано или пък онова плашило с бялото око. Първо, ако кажеха, че Сориано ги е пратил да натоварят пушките, той просто щеше да отрече. Когато Рей бе позвънил на Сориано, за да се убеди, че едноокият наистина работи за него, той не бе споменал никакви оръжия по телефона. Освен това Сориано не им бе дал никакви пари в аванс. Така че вероятността да получат смекчена присъда, свидетелствайки срещу него, бе равна на нула, тъй като въз основа на техните показания ченгетата никога нямаше да съберат достатъчно доказателствен материал, за да повдигнат обвинение на Сориано. Но по-важното за тях беше друго, и те го знаеха с абсолютна сигурност: ако Сориано подушеше, че се готвят да свидетелстват срещу него, щеше да ги очисти.
Но когато видяха Демарко в съдебната зала, те веднага разбраха кой ги бе натопил. Особено след като им се усмихна. По някакъв начин тоя хитър кучи син бе сключил сделка със Сориано и всичко това беше заради онази стара жена. Така или иначе, крайният резултат беше един и същ: отиваха в затвора.
Когато попитаха некадърния си служебен защитник колко години щяха да им дадат, той започна да мънка, и да им разправя, че зависело, докато накрая каза, че — като се вземат предвид криминалните им досиета — вероятно между осем и десет години. Политиците нямаха смелост да променят законите за контрол на огнестрелните оръжия, понеже рискуваха да не бъдат преизбрани, и вместо това гледаха да докарат нещата така, че всеки път, когато някой извършеше престъпление, по един или друг начин свързано с огнестрелно оръжие, съдията да му даде максимума.
Братята Макнълти знаеха, че са прецакани, както и че дължат това на Демарко.
— Какво ще правим с бара? — попита Рой. За момент на Рей му се стори, че по-младият му брат ще се разплаче. Разбираше го — на него също му се плачеше. Те току-що бяха сложили новия надпис „При Макнълти“, обявявайки пред света, че барът е техен, и вече можеше да го загубят.
— Нека да оставим Дорийн да се оправя, докато сме вътре — отговори Рей. — Мамка му, тя и сега на практика върти цялото заведение.
— Смяташ ли, че ще се опита да краде от нас? — попита Рой.
— Възможно е. Но така е по-добре, отколкото да загубим бара. Поне ще ни чака, като излезем.
Странно нещо — нито един от двамата дори не помисляше да избяга. Те никога не бяха живели другаде освен в Бостън и само от време на време бяха пътували извън града. Като при всяко отсъствие се бяха чувствали откъснати от естествената си среда и винаги бяха бързали да се върнат. И още нещо: ако избягаха, къде щяха да живеят? Можеха да направят опит да продадат бара преди делото и после да духнат, но понеже заведението беше дадено в залог пред поръчителя, той щеше да направи всичко възможно, за да попречи на продажбата. Дори да успееха да го продадат, щяха да вземат за него сто бона, най-много двеста. Колко ли време двама мъже, които трябва да плащат наем, да си купуват храна и пиене, биха могли да изкарат със сто бона? Четири-пет години, при това ако се стискаха за всеки цент. Колкото и да вземеха за бара, едва ли щеше да е толкова, че да си осигурят охолен живот до старини.