Той отиде в ресторанта на хотела — след известно време, прекарано в хотелската стая, го обзе чувство на клаустрофобия, — включи лаптопа си в един удобно разположен контакт и си поръча кана кафе. Името на Калахан излезе в няколко местни издания, придружено със снимки на строителни обекти, които бе завършил, на дома му и на последните му две жени. Преди пет години списание „Форбс“ бе включило Калахан в една статия за нови строителни магнати; дори в Уикипедия имаше отделна страница за него. Демарко беше почти сигурен, че самият той никога нямаше да има страница в Уикипедия, освен ако не убиеше Махоуни.
После той научи нещо, което го изненада: Калахан не беше роден със сребърна лъжичка в устата. Детството му не бе преминало в бедност, но не беше и заможно. Завършил бе общински колеж, специалност бизнес администрация, след което се бе свързал с някакъв мъж на име Карл Розенбърг. Розенбърг купуваше, ремонтираше и препродаваше къщи, притежаваше и стопанисваше жилищни сгради със среден размер в „Челси“, и беше мозъкът зад няколко неголеми проекта: строеж на търговски център край „Медфърд“ и ремонт на комплекс от общински жилища в „Дорчестър“. Демарко се запита как ли се е почувствал Розенбърг, след като протежето му определено го е задминало в бизнеса.
Единственото друго нещо, което Демарко научи този ден, беше, че Калахан не е от хората, които са „заедно, докато смъртта ни раздели“. Беше се оженил за първата си съпруга, момиче на име Кони, на двайсет и една и я бе напуснал четири години по-късно. С малко усилия Демарко издири Фейсбук страницата на Кони. На четирийсет и шест — с година по-млада от Калахан в момента, Кони беше привлекателна брюнетка, майка на три деца от втория си съпруг, която обичаше да се занимава с градинарство, но в никакъв случай не можеше да мине за секс бомба.
Такива бяха втората и третата съпруга на Калахан — високи, дългокраки, синеоки, пищни блондинки. Когато видя снимка на втората съпруга на Калахан, Демарко забеляза, че приличаше на третата и можеше да мине за нейна сестра или — с оглед на разликата във възрастта — майка. Но какво от това? Човекът си падаше по млади блондинки. Това едва ли го правеше уникален.
След час Демарко реши, че не е научил от интернет нищо, което би му помогнало да постави натясно Калахан; освен това му писна да седи на едно място и да чука по клавиатурата. Нужен му беше човек, който да му даде по-пълна представа как се планират и финансират строителни проекти; човек, който разбира достатъчно от материята, за да знае как хора като Калахан намират вратички в закона, за да успяват толкова. Хрумна му, че подходящият човек за целта би могъл да бъде някогашният съдружник на Калахан — въпросният Карл Розенбърг.
Демарко позвъни в офиса на Розенбърг и попадна лично на него. Каза му, че иска среща, и както можеше да се очаква, Розенбърг го пита защо. Отначало Демарко искаше да го излъже, че се интересува от закупуване на една от жилищните сгради, които Розенбърг притежаваше в „Челси“, но после реши да му каже истината.
— Става въпрос за Шон Калахан и проекта му на Дилейни стрийт — каза той. — Работя за конгресмен Джон Махоуни, който не одобрява отношението на Калахан към наемателите на сградите и начина, по който се опитва да ги изхвърли.
— Да, гледах пресконференцията на Махоуни с онази възрастна жена — отвърна Розенбърг. — Шон може да бъде голям… Да кажем, че не си поплюва.
— Точно за това исках да поговорим, господин Розенбърг — каза Демарко. — Как действа Шон.
— Става, защо не? Ще бъда тук до три следобед. Адресът ми е…
Демарко си помисли дали да не се разходи до там — офисът на Розенбърг беше на по-малко от два километра от „Парк Плаза“, — но реши да вземе такси. Беше твърде горещо за ходене пеша, а не желаеше да вземе наетата си кола, тъй като да намериш място за паркиране в Бостън бе все едно да откриеш Светия граал. Докато чакаше пред входа на хотела да спре такси, той хвърли поглед отсреща през улицата и видя братята Макнълти на предната седалка на десетгодишна синя тойота корола, паркирана незаконно в зона за зареждане на магазини.
— Ето го! — каза Рей на Рой.
Бяха взели колата на Дорийн, от което Дорийн не беше никак доволна, но нямаше как, техният ван бе иззет при ареста им, а камарото вече го бяха дали на поръчителя за гаранцията.
Също като Демарко братята нямаха план. Не ги биваше по това, не бяха стратегически мислители — бяха опортюнисти, нещо като лешояди. В конкретния случай се бяха надявали да им се отвори възможност да убият Демарко, когото смятаха за виновен за очакващите ги дълги години затвор. При това държаха да го убият по такъв начин, че да не ги арестуват… и повече от това не бяха измислили.