Бяха открили Демарко, като позвъниха на бостънските хотели, започнаха с петзвездните и караха надолу по списъка, който бяха извадили от интернет. Предполагаха, че човек, който носи костюм, би трябвало да е отседнал в скъп хотел.
Навсякъде питаха служителя, който вдигаше телефона, дали в хотела има регистриран гост на име Демарко и около час след като бяха започнали, уцелиха десетката в „Парк Плаза“. Рецепционистът в „Парк Плаза“ отвърна:
— Да, имаме господин Демарко. Да му позвъня ли в стаята?
— Да — каза Рей и затвори.
— И сега какво? — попита Рой, когато брат му го информира, че Демарко е в „Парк Плаза“.
— Не знам — каза Рей. — Да идем и да огледаме мястото, а може пък да срещнем и него.
— Планът изглежда добър — каза Рой, макар това да не беше никакъв план.
Така ги откри Демарко, когато излезе от вратата на „Парк Плаза“, за да чака такси.
Мамка му, каза си Демарко, когато видя братята, паркирали право насреща през улицата. Какво правеха тук тези главорези?
За миг си помисли дали да не отиде при тях и да се заяде, но в този момент пред него спря такси и портиерът на хотела му отвори задната врата.
Демарко даде на шофьора адреса на Розенбърг и докато колата го откарваше натам, се обърна да види дали братята бяха зад тях. Да. Мамка му!
Първата му мисъл бе, че те се готвят да му отмъстят за ареста си, като или ще го убият, или така ще го смелят от бой, че отново да се озове в болница. Нямаше никаква друга причина да го следят. Не беше свидетел на престъплението им, за да го сплашат да не дава показания.
Възможно бе да се интересуват как бе успял да накара мафията в Провидънс да му съдейства и просто се готвеха да го разпитат. Не, те не бяха дошли да разговарят с него, да го разпитват или да го сплашват. Искаха да го убият.
Таксито спря на адреса, който му бе дал Розенбърг, и когато Демарко слезе, първият му импулс бе да посочи с пръст братята, когато го подминеха с колата си, за да им даде да разберат, че ги е видял. После реши да не го прави. Засега той знаеше, че го следят, но те не знаеха, че той знае. Може би щеше по някакъв начин да използва това в своя полза, но засега трябваше да бъде внимателен.
В този момент му се прииска да има пистолет.
— Ще ми се да имах пистолет — каза Рей.
— И на мен — отвърна Рой.
След като ги арестуваха, хората от Бюрото за алкохол, тютюн, огнестрелни оръжия и експлозиви не само претърсиха вана им, но и представиха заповеди за обиск на апартамента и бара, като търсеха още оръжия и всякакви доказателства в подкрепа на обвинението за трафик.
В бара агентите откриха двуцевка, която братята държаха зад тезгяха, в случай че на някой кретен му хрумнеше да ги обира, а в жилището им — нерегистриран пистолет .45 калибър. Пушката беше незаконна, понеже беше със скъсени цеви, а пистолетът беше двойно незаконен — първо, защото не беше регистриран и, второ, защото братята Макнълти, като осъждани, нямаха право да притежават огнестрелно оръжие. Тези допълнителни обвинения се добавиха към главното, но истината беше, че в момента братята нямаха дори един пистолет.
— Можем да говорим с Шийнън — каза Рой. — Той би могъл да ни снабди.
— Да — отвърна Рей. — И ако ни хванат с пистолет, веднага ще отменят гаранцията и ще стоим в килията шест месеца, докато започне делото.
— Така е — каза Рой.
— Освен това да застреляме тоя смотаняк е нищо — продължи Рей. — Много бързо ще му приключат мъките. Искам, преди да го убием, да му натроша всички кокали.
— Трябва да купим бейзболни бухалки — каза Рой. — Няма да ни отменят гаранцията заради тях. Ще им кажем, че отиваме да правим сухи тренировки, за да си облекчим стреса.
— Никакви бухалки — отвърна Рей. — Много са дълги. Трябва да си купим от ония късите, с които убиват риби, като ги удрят по главата. Как им викаха?…
— Знам какво имаш предвид — възкликна Рой. — Но не знам как им викат. Бухалки за риба, нещо такова.
— Точно, ще ни свършат перфектна работа — каза Рей. — Ще си ги сложим под якетата и после…
— Под якетата? Отвън е трийсет и пет градуса!