— Знаеш ли, писна ми от глупостите ти.
— Исках само да кажа…
Няколко минути поседяха мълчаливо, докато Рей си мислеше колко ли хубаво би било, ако носеха хладилна чанта с бири и счукан лед.
— Чудя се какво ли прави в тази сграда — каза Рой. — С кого ли се среща?
— Аз пък се чудя какво изобщо прави още в Бостън — отвърна Рей. — Беше дошъл тук да помага на оная жена, но тя вече е извън играта. После остана още малко, колкото да ни прецака пред федералните и да ни види в съда, но защо е още тук?
— Не знам — каза Рой. — Но си прав. Трябваше да си е тръгнал вече за Вашингтон, макар че ние като нищо можем да вземем самолета и да го спипаме там, ако трябва.
— Съдията каза, че ако напуснем щата, ще ни отмени гаранцията.
— А той откъде ще знае, че сме напуснали? Да не са ни сложили гривни на глезените или нещо такова?
— Ако пътуваме със самолет, това се записва в компютрите. А може и още на летището да ни спрат, ако сме в някакви списъци за наблюдение.
— Че защо да сме в списъци за наблюдение? Ние сме американски граждани, да не сме някакви шибани терористи?
— Виж сега, тия списъци не са само за… Както и да е. Във всеки случай нямаме пари за билети, а ако тръгнем с колата, това са седем часа. Ще трябва да действаме бързо и да го очистим, докато е тук.
19
Офисът на Розенбърг беше на Уестланд авеню, на две преки от Крисчън Сайънс Плаза, площада с великолепното водно огледало и катедралата с купол, който би подхождал и на Венеция. Катедралата се наричаше Първа църква на Христос, Учен — название, което караше Демарко да си представя Исус, вдигнал в ръка епруветка, за да провери резултата от научен експеримент. Ако Христовият експеримент беше човешката раса, то Му предстоеше още доста работа.
Фирмата беше на третия етаж на една стара сграда от червени тухли и още с влизането си Демарко забеляза, че офисът на Розенбърг беше и негов дом. Запита се дали Розенбърг не бе изпаднал дотам в резултат от някогашното си партньорство с Калахан. В дневната освен малкия телевизор и канапето имаше шкафове за документи и бюро с древен настолен компютър. Зад бюрото на стената бяха налепени черно-бели снимки на исторически сгради в Бостън: Старата Северна църква, пазара Фанъл Хол, сградата на Съда на Уошингтън стрийт, която датираше отпреди Войната за независимост… Демарко хареса снимките.
Розенбърг минаваше седемдесетте. Имаше вълниста бяла коса, сресана назад над ушите и стигаща тила до яката на ризата му, и старателно оформена козя брадичка. Беше облечен в бежов ленен костюм, с червена папийонка и старомодни обувки. Приличаше на полковник Сандърс от емблемата на „Кей Еф Си“. Когато видя Демарко, той се усмихна добродушно и Демарко си каза, че този човек му напомня Елинор Добс отпреди инцидента — непоправим оптимист, каквото и да му сервираше животът.
Розенбърг посочи един стол и каза:
— И така, Джо, какво те води насам?
Демарко отново реши да не скрива истината. Той разказа как Махоуни се бе запознал с Елинор, каква тактика бе използвал Калахан, за да изгони жената от дома й, и как накрая бе успял, когато Елинор бе паднала по стълбите.
— И ти сериозно смяташ, че Шон е виновен за злополуката й?
— Именно — отвърна Демарко. — Мисля, че той е поръчал на братята Макнълти да направят всичко възможно, за да я изкарат от сградата, а двамата идиоти са опънали тел през стълбищната площадка с цел да я убият. Сега горката жена едва си спомня коя е.
— Но това е ужасно! — възкликна Розенбърг. — И така, какво искаш от мен?
— Честно да ти кажа, и аз не знам. Просто се питам как да се справим с Калахан. Елинор не може да го съди благодарение на дъщеря си, така че се опитвам да намеря друг подход. И си казах, че след като сте били съдружници, може би си в състояние да ни помогнеш. Как изобщо се запознахте?
— Водех курс за брокери на недвижими имоти — каза Розенбърг. — Учех студентите как да купуват жилища, да ги ремонтират и препродават с печалба, и как може яко да загазят, ако започнат да си гледат работата през пръсти. Както и да е, Шон беше в една от групите ми и когато получи брокерския си лиценз, кандидатства при мен. Винаги бях работил сам, но по онова време бизнесът ми вървеше добре и реших, че мога да ползвам помощта му. Което бе добро решение. Беше напорист, учеше се бързо и блъскаше като луд. За двете години, през които работи за мен, натрупах повече пари, отколкото за цяло десетилетие преди това.