Розенбърг помълча за момент, после продължи:
— И така, един от проектите, по които работехме, беше ремонт на общински жилища в „Дорчестър“. От там Шон събра опит с тях, научи кои щатски и федерални органи участват в процеса, запозна се с влиятелни хора в общинската администрация и така нататък. Тогава той разбра, че се планира изграждането на някакви нискобюджетни жилищни комплекси в друга част на Бостън, и кандидатства в търга зад гърба ми. Оттогава датира неговият възход.
— Тоест прекарал те е.
— Може и така да се каже, но не е направил нищо незаконно. Не сме били официално съдружници; все пак, ако беше почтен човек, щеше да ме включи в сделката, понеже аз му бях ментор. Както и да е, оттогава той тръгна нагоре, вложи парите от проекта в по-крупни начинания и още нямаше трийсет, когато стана милионер.
— Ясно — каза Демарко, който не виждаше с какво му помага информацията, но тогава Розенбърг каза нещо, което го накара да наостри уши.
— Всъщност човекът, най-прекаран от него, беше Адел, втората му съпруга. Тя е единствено дете и родителите й имаха някъде между десет и двайсет милиона, когато се омъжи за Шон. Баща й изобщо не го харесваше. Смяташе, че не е достоен и от него нищо няма да излезе. Затова го накара да подпише предбрачно споразумение, за да не може да докопа семейното богатство, ако се разведат.
Розенбърг се изсмя.
— Само че старецът не си бе направил добре сметките по един пункт: в даден момент споразумението би могло да се окаже от полза за Шон, ако решеше да се разведе с Адел. Нали разбираш, тези споразумения най-често защитават активи, придобити преди или извън брака, като наследственото богатство на Адел. Но фирмата на Шон също беше такъв актив, защото бе основана преди брака. На практика това означаваше, че Адел има право на доход от тази фирма, докато двамата бяха женени, но няма достъп до парични резерви или недвижими имоти, придобити с цел бъдещо право на строеж. А, както можеш да предположиш, към момента на развода почти цялото богатство на Шон беше вложено във фирмата му. Не знам всички правни подробности, но Адел изтегли късата клечка и получи само един апартамент в Бостън, къща в Кейп Код и двайсет-трийсет милиона по извънсъдебно споразумение.
— Не бих нарекъл къща в Кейп Код, луксозен апартамент в града и двайсет милиона долара къса клечка — каза Демарко.
— Е, да, но двайсет милиона не са двеста милиона, колкото щеше да получи, ако не бе подписала предбрачното споразумение. Но ти си прав, Адел никога няма да опре до социални помощи. И не парите бяха онова, което толкова я огорчи. Тя беше изтъкнат член на бостънския светски елит и Шон я унижи, когато я остави заради някакво момиче от Джорджия. Адел му беше бясна, това е думата.
— Карл — каза Демарко, — позволи ми да те черпя един обяд. Имам още доста въпроси.
— Добра идея — отвърна Розенбърг. — Човек трябва и да се храни.
Те слязоха с асансьора до фоайето на сградата и когато излязоха навън, Демарко се огледа за братята Макнълти. Там бяха. Той все още не искаше да им показва, че ги е забелязал, затова хвърли един небрежен поглед към тях, после си наложи да не поглежда повече нататък, докато с Розенбърг крачеха към ресторанта. Трябваше да измисли някакъв начин да се отърве от тези двамата.
Обядваха в една бирария, наречена „Удис“, на Хемънуей стрийт, на половин пряка от дома-офис на Розенбърг. Келнерката приличаше на студентка с боядисаната си в розово коса и лъчезарна усмивка; когато видя Розенбърг, тя се провикна:
— Карл! Къде се губиш? Казах си, че не ме обичаш повече…
— Никога няма да спра да те обичам, скъпа — отвърна Розенбърг. — Просто още не съм готов да се обвържа с конкретна жена…
— Разбиваш ми сърцето, Карл!
Розенбърг си поръча студен чай и сандвич с говеждо, сирене и кисели краставички; на Демарко това му се стори апетитно и повтори поръчката. Докато чакаха храната и напитките си, Демарко каза:
— Опиши ми как се осъществява един проект като „Дилейни Скуеър“.
Онова, което всъщност го интересуваше, бе доколко рисковано би могло да бъде финансовото положение на Калахан. Ако едва креташе по ръба, може би Демарко щеше да измисли начин да го побутне леко към пропастта.
— Както може би се досещаш, това е доста сложно — отвърна Розенбърг. — Един проект, особено с мащабите на „Дилейни Скуеър“, стартира пет, шест, дори седем години преди първата копка. Предприемачът трябва да закупи земята или парцелите; да наеме фирма, която да му изготви проектите. Трябва да извърши оценки на екологичното въздействие, да изкара милион разрешителни от общината. Междувременно все отнякъде ще изникне някой комитет на живущи в квартала или историческо дружество, което ще се бори срещу онова, което си е наумил. След това, понеже ще му се наложи да разкопава градски улици, за да се свързва с комунални услуги като водопровод, канализация и електричество, трябва и по тази линия да се бори с общината, за да решат как да стане. И така, едва когато всички подготвителни работи са извършени, когато проектите са одобрени и когато той е намерил как да заобиколи повечето пречки, предприемачът наема строителна фирма и строежът започва. Това отнема толкова време, колкото позволяват проблемите, възникващи в хода на строителните работи.