— Мамка му — каза Демарко.
В този момент покрай масата им мина келнерката с розовата коса, доля чашите им и попита дали искат десерт.
— За мен не, мила — отвърна Розенбърг. — Всичките ми приятелки държат да съм строен и във форма, когато ги водя да танцуваме по цели нощи.
— Е как така поне веднъж и мен не ме заведе? — попита тя.
— Няма да издържиш на моето темпо, мила.
— Голям си шегаджия, Карл! — възкликна келнерката.
— Нека да те питам още нещо — каза Демарко. — Според теб каква печалба ще изкара Калахан от „Дилейни Скуеър“?
— Нямам представа — отвърна Розенбърг. — Големите строителни проекти са като кула от карти, можеш да загубиш и ризата от гърба си. Но Калахан я играе тази игра повече от двайсет години и е хитър, така че се съмнявам да се случи нещо такова.
— Но какъв е обичайният марж на печалбата при един мащабен проект?
— Зависи. Ако предприемачът прибере десет процента, след като е погасил лихвите по кредитите си, разплатил се е с проектанти, строители и адвокати, би трябвало да се чувства доволен.
— Десет процента върху петстотин милиона са петдесет милиона — каза Демарко. — И аз бих се чувствал доволен с такива пари.
— Да, но аз бих се хванал на бас, че Шон се цели в много над петдесет. Зависи как си е подредил нещата. Вероятно е договорил твърда сума с фирмата за соларна енергия, а ако питаш мен, като нищо се готви да продаде и хотела на някоя верига като „Хилтън“ или „Мариот“. Пък и тези апартаменти, които строи. Някои от тях ще се продадат за повече от милион парчето, а представа нямам какъв ще бъде неговият дял. Когато всичко приключи, Шон ще си трае колко всъщност е спечелил, за да не му досаждат данъчните, но той, банките кредиторки и инвеститорите му най-вероятно ще направят голям удар.
Приключиха обяда си и след като Розенбърг прегърна келнерката с розовата коса, си тръгна за офиса. Демарко обаче остана в ресторанта. Той се приближи до прозореца, откъдето се виждаха братята Макнълти, все още седнали в колата си. Какво ли бяха намислили тия идиоти? Дали не се надяваха, че отново ще влезе в някой пуст подземен паркинг? Във всеки случай, той искаше да му се махнат от главата… и изведнъж се сети, че има един съвсем прост начин това да стане. Демарко позвъни на детектив Фицджералд от Бостънското полицейско управление.
— Макнълти ме следят — каза му той.
— И защо им е да го правят?
— Вероятно си мислят, че имам нещо общо с ареста им за трафик на оръжие.
— А ти имаш ли?
Демарко не желаеше да му обяснява как с гангстерите в Провидънс и Филаделфия се бяха наговорили да заложат капан на братята, затова каза:
— Разбира се, че нямам. Но когато ги призоваха като обвиняеми, бях отишъл в съда да позлорадствам и единият от двамата ме обвини, че аз съм им свил този номер. Те освен идиоти са и побойници.
— И на мен ми се стори странно, че федералните знаят точно кога да спипат тия двамата с оръжието във вана им — каза Фицджералд.
Демарко се направи, че не е чул, и отвърна:
— Искам да ми направиш една услуга.
— И каква да е тя?
— Намирам се в бирария „Удис“ на „Хемънуей“. Искам да изпратиш патрулна кола. След малко ще си тръгна, ще взема такси и братята ще ме последват. Искам патрулът да ги спре и да претърси колата им за оръжие. Ако намерят пистолет, гаранцията им ще бъде отменена и ще ги приберат до започване на делото.
— Каква причина да дам на моите хора, за да ги спрат? И с какво право ще претърсват автомобила им?
— Господи, Фицджералд, кажи им да си напънат мозъците! Измисли някакво нарушение на правилника: не спират на знак стоп, не дават мигач при завой. Нещо, каквото и да е! После, когато твоите хора ги проверят в системата за предишни нарушения, ще открият, че са пуснати под гаранция до започване на дело за трафик на оръжие. Ето ти законно основание за обиск на колата.
Фицджералд не отговори.
— Фицджералд — каза Демарко, — кажи ми честно: ти искаш ли братята Макнълти да се мотаят из Бостън следващите шест месеца? Не би ли желал да са в затвора, където им е мястото?
— Е, добре де, добре. Каква кола карат?
Демарко си поръча парче ябълков пай, за да даде време на Фицджералд да изпрати полицейски патрул, и след малко видя една патрулна кола да минава отвън по улицата. Надяваше се да е същата, а не някоя, случайно озовала се там в този момент. Той плати сметката си, излезе от ресторанта и махна с ръка на едно преминаващо такси. По пътя обратно за „Парк Плаза“ погледна назад. Братята го следваха. Много добре.