За да се влезе във величествения хотел, се минаваше под голяма червена тента между два двуметрови каменни позлатени лъва със сериозни изражения. Фоайето беше голямо колкото футболно игрище, само че вместо с трева беше застлано с дебели ориенталски килими в тъмносиньо и червено. От високия шест метра таван висеше полилей, сякаш взет назаем от декорите на филма „Фантомът на Операта“. За Махоуни това беше най-импозантното хотелско фоайе в града.
Малко встрани се намираше барът с високи тапицирани с естествена кожа столове, подредени в полукръг около кухнята, така че посетителите да наблюдават на чашка аперитив готвачите, докато приготвят храната им. Имаше и ниски маси с удобни кресла с бели и червени дамаски; Махоуни се беше разположил в едно от червените, отпиваше от чашата си с „Уайлд Търки“ и все повече се вбесяваше на Калахан, който закъсняваше вече двайсет и пет минути.
В шест и половина мъжът най-после се появи, преструвайки се на задъхан от бързане.
— Толкова съжалявам, че те накарах да чакаш, Джон — каза той. — В този проклет град става все по-трудно да се шофира.
Глупости. Махоуни знаеше, че офисът на Калахан е на десет минути пеша от хотела, на Екзетър стрийт. Но вместо да покаже колко е раздразнен, той отвърна:
— Няма проблем. Аз самият дойдох преди две минути.
И майната ти.
Шон Калахан беше на четирийсет и седем години и изглеждаше като издънка на стар бостънски род. На ръст беше почти метър и деветдесет, с дълъг нос, пооредяла леко прошарена коса и тънки устни, почти винаги стиснати в неодобрителна гримаса. Лицето му беше гладко в резултат от усилията на елитен пластичен хирург; освен това изглеждаше в превъзходна физическа форма, понеже играеше тенис, имаше личен треньор и нова млада съпруга. Облечен беше небрежно: с тъмносиньо спортно сако, бежов панталон, синя риза с избродиран върху джобчето монограм, но без вратовръзка — типичното облекло на стажантите от офиса на Махоуни. Но конгресменът знаеше, че Калахан не беше от богато семейство и никога не бе стъпвал в Харвард; израснал бе в Чарлстън, завършил бе общински колеж и може би половината от живота му бе минала в напразни усилия да се отърве от провинциалния си акцент.
Калахан си поръча тоник с резенче лайм; очевидно алкохолът влизаше в противоречие с новия му фитнес режим.
— Е, как са Мери Пат и момичетата? — попита той.
Двамата поговориха десетина минути за това-онова, след което Махоуни реши да мине по същество.
— Днес при мен дойде Елинор Добс.
Калахан поклати глава и се усмихна кисело и раздразнено.
— Тя е луда, Джон.
— Може и така да е, но ми каза, че я тормозиш, за да я изхвърлиш от жилището й.
— А каза ли ти също, че съм й предложил двеста хиляди долара? Намерил съм й апартамент, поне два пъти по-хубав от сегашния и на шест преки от него.
— Не. — Махоуни беше в шок, че Калахан й е предложил толкова пари; явно инатът й му струваше далеч повече. — Каза ми обаче, че спираш климатика, топлата вода и електричеството, че си й разбивал апартамента и й крадеш пощата. Пратил си два боклука на име Макнълти да тероризират възрастните хора като нея, които още живеят в сградата.
— Предложих й двеста бона, Джон! Двеста!
— Е…
— Имаш ли някаква представа как се организира проект като „Дилейни Скуеър“? Как се привличат инвеститори, как се купуват парцели, как се вадят разрешителни, как се сключват сделки с градската управа? От седем години се занимавам с това, а тази жена се опитва да провали едно начинание, което ще оживи икономиката на Бостън, ще създаде работни места в строителния сектор, а впоследствие и в офисите и търговските обекти, които ще построя. Освен това не дава възможност на общината да събере милиони във вид на данъци, понеже хората, които ще се нанесат в тези сгради, са и данъкоплатци.
Махоуни забеляза, че Калахан говори само за ползите, които щяха да произтекат от проекта му за Бостън, сякаш го правеше от едната гола благотворителност, без изобщо да спомене какво очакваше самият той да изкара от него.
— Дявол да го вземе, Джон! Опитах се да я вразумя, но… — Внезапно Калахан прекъсна тирадата си и пое дълбоко дъх. — Какво искаш от мен?
— Искам да намериш начин да се разбереш с нея.
— Ти май не слушаш какво ти говоря! Вече опитах. Но тя не е съгласна. Харесвало й да живее на това място, свикнала била с квартала, държала да е близо до приятелите… Но знаеш ли какво ще ти кажа, Джон? Повечето от местата, с които била свикнала, вече ги няма, приятелите й са се преместили! Знаеш ли коя е истинската причина да се заяжда с мен?