На две преки от хотела видя как изневиделица отново се появи същата патрулна кола, зае позиция зад братята и лампите на покрива й проблеснаха като коледна украса. След този момент Демарко нямаше представа какво е станало по-нататък. Можеше само да се надява, че е било намерено оръжие или дрога, или пък дъхът им е вонял на алкохол.
След петнайсет минути му позвъни Фицджералд и каза:
— Съжалявам, Демарко, били са чисти.
— Мамка му! — възкликна Демарко.
Фицджералд помълча малко, после продължи:
— Ако наистина се боиш, че могат да те нападнат, по-добре вземи предпазни мерки. Аз не мога да ти сложа денонощна охрана, нито пък имам право да те посъветвам да се въоръжиш, но нали разбираш…
— Да, знам — отвърна Демарко.
— Най-добре си върви във Вашингтон. Аз така и не разбирам какво още правиш в Бостън.
— Имам нещо да довърша, преди да си тръгна.
Демарко не сметна за нужно да информира Фицджералд, че смята да поостане в Бостън, докато намери начин да прецака Калахан.
— Защо ни спряха, по дяволите? — попита Рей.
— Чу какво каза онази лесбийка полицайката. Били сме се престроили без мигач — отвърна Рой.
— Стига глупости! Това беше просто повод да ни спрат и да претърсят колата, за да ни лазят по нервите. Добре че нищо не намериха.
— Как изобщо ни забелязаха? Смяташ ли, че ни наблюдават?
— Възможно е. Може пък да си мислят, че участваме в канал за трафик на оръжие, и сега очакват да ги отведем до голямата клечка. А може и вече да знаят, че Сориано ни е наел да прекараме пушките.
— Тоя Сориано излезе пълно копеле. Знаех си аз, за какво ни беше да се доверяваме на един италианец!
— Може и Демарко да ни е забелязал и да е повикал ченгетата.
— Не мисля, че ни видя — каза Рой.
— Тогава и аз не знам. Но трябва да се оглеждаме на четири, да не би да ни следят. И да намерим отнякъде друга кола. Не можем да ползваме само тази на Дорийн.
— Дорийн да върви по дяволите!
Демарко отиде в бара на „Парк Плаза“ и си поръча мартини. Докато отпиваше от него, той претегляше наум какво бе научил от Карл Розенбърг и стигна до заключението, че не беше много. Каза си, че може да намине тия дни покрай бившата съпруга на Калахан, за да научи някоя мръсна тайна, която би могъл да използва срещу бизнесмена. Но за да го постави натясно, Демарко трябваше да измисли нещо далеч по-сериозно от нарушенията на правилата за безопасност, които му бе посочил Бойър.
Добре би било да научи например кой всъщност финансира „Дилейни Скуеър“ — големите банки и всички останали инвеститори, — но дори да разполагаше с тази информация, не беше сигурен за какво би могъл да я ползва.
Е, той имаше време да мисли и за това, но първо трябваше да реши какво да прави с Макнълти. Нямаше желание да прекара следващите шест месеца от живота си, оглеждайки се през рамо за тях. И понеже Демарко не получи вдъхновение от първото мартини, си поръча още едно, след което отговорът на въпроса му се яви като по чудо. Нямаше да е никак лесно, а можеше и да го убият. Но пък, ако не се справеше с братята, те така или иначе щяха да го убият. Той реши да прекара остатъка от деня в хотела, а рано на другата сутрин, отпочинал и свеж, да приведе в изпълнение първата фаза от плана си.
Два часа след като Демарко влезе в „Парк Плаза“, Рей и Рой Макнълти все още седяха в колата, паркирана пред хотела, и понеже и двамата бяха алкохолици, им се пиеше.
— Колко време ще висим тук? — попита Рой.
— Докато го хванем — отвърна Рей. — Не че имаме кой знае колко друга работа! Само ако можем да разберем в коя стая е, ще кажем, че сме румсървис, и като отвори вратата…
— Той е, общо взето, едър мъж. Искам да кажа, двамата заедно ще го ступаме, но той ще се съпротивлява, а някой в съседната стая може да чуе. Не, трябва да го подмамим някъде.
— И смяташ, че той просто ще стои и ще чака да го набием? А пък по това време на годината е светло и след девет, навсякъде е пълно с хора…
— Ей! Защо не измислиш ти нещо, ами само чакаш да оплюеш моите предложения?