Още два часа по-късно, след като Демарко не бе излязъл от хотела, братята решиха да приключат за деня и да се приберат в бара. Ако до броени минути не успееха да налеят малко алкохол в гърлата си, щяха да умрат. Докато пътуваха към Ривиър, Рой каза:
— Трябва да викнем две проститутки. Много време ще я караме без секс, така че по-добре да наваксаме предварително.
Двамата нямаха гаджета; единствените жени, на които можеха да се обадят, бяха проститутки. Но в това те не виждаха нищо лошо.
Навремето Рей беше женен за около година. С бъдещата му съпруга се бяха запознали, докато Рой излежаваше шестмесечна присъда. Може би, ако Рой беше наблизо в този момент, Рей нямаше да си сложи главата в хомота; Рой я намрази от пръв поглед. Казваше се Колийн и беше една от онези едри блондинки, на които не можеш да им затвориш устата. На сватбата — разбира се, той им кумуваше — Рой се запозна с майка й, огромна жена, и си каза, че един ден и Колийн ще е същата като нея.
На Рой му беше криво да живее сам и още по-криво, че Рей се бе събрал с жена, която му беше станала по-близка от родния му брат. За щастие — негово, на Рой, разбира се, — около осем месеца след сватбата — по което време по всичко личеше, че на самия Рей беше започнало да му писва от Колийн — една вечер тя му се беше развикала. Рой и Рей бяха отишли на мач — играеха „Селтикс“ — и после здравата си бяха пийнали, Рей се прибрал вкъщи чак в четири сутринта и Колийн започнала да му вика. При което той я ударил. Тя извикала полиция, Рей бе арестуван, прекара още известно време в затвора и когато излезе, Колийн се бе върнала при дебелата си майка и бе получила развод. И слава богу.
Сега всеки път когато им се приискаше женска ласка, си поръчваха компаньонки. Тази вечер от службата им изпратиха две около двайсет и пет годишни жени, като по говора им си личеше, че са от Южен Бостън. По-едрата — която се падна на Рей — се представи като Хедър, а по-кльощавата и с развалени зъби — като Тифани. Едва ли… Най-вероятно бяха кръстени с имена като Мери или Маргарет, не че на братята им пукаше. Хедър и Тифани ги обслужиха професионално и експедитивно и си тръгнаха четирийсет минути след като бяха дошли. После Рой отвори бутилка „Джеймисън“ и двамата с брат му гледаха кеч и пиха, докато не изпаднаха в кома, както си седяха един до друг на еднаквите кожени кресла с регулиращи се облегалки — от онези, които имат поставка за кен бира или чаша в подлакътника.
20
Демарко беше нагласил радиобудилника в хотелската си стая на пет сутринта и когато радиото се включи, той скочи от леглото, напълно объркан, като се чудеше къде, по дяволите, се намира и чий беше гласът, който крещи нещо за торнадо в Оклахома. Който и да бе ползвал последно радиобудилника, е бил полуглух, за да го усили толкова. Демарко заблъска слепешком с ръка по апарата, докато накрая уцели вярното копче, после остана да лежи известно време, като мислено се подканяше да стане от леглото. Мразеше да става преди осем, а и от опит знаеше, че целия ден ще плете крака, след като се е насилил да стане в такъв нечовешки час.
Предишния ден, докато седеше в бара на „Парк Плаза“, той бе измислил начин да уреди анулирането на паричната гаранция за братята Макнълти. Но все още имаше съвсем смътна представа как точно трябва да подходи и му бе нужно да обмисли детайлите. Първо, Демарко трябваше да се убеди, че поне днес братята не го следят — заради което бе станал в пет. Те не му правеха впечатление на особено ранобудни. Второ, да намери подходящо място за онова, което бе намислил, което задължително да се намира извън Масачузетс. Ако хванеха братята да се движат извън пределите на щата, гаранцията може би щеше да бъде отменена; а ако при това ги арестуваха, докато вършеха нещо нередно, гаранцията им със сигурност щеше да хвръкне.
Накрая с усилие на волята Демарко се претърколи настрани и се изправи от леглото, след което си взе бърз душ. Погледна се в огледалото. Кожата под дясното му око още не бе възвърнала естествения си цвят, но синината беше значително избледняла. Не видът му го тревожеше обаче, а дали щеше да бъде в достатъчно добра физическа форма, за да изпълни замисленото. Той си обу боксерките, но преди да се облече докрай, направи няколко лицеви опори. Ребрата му още се обаждаха, но от лицевите опори не го заболяха кой знае колко.
В пет и трийсет Демарко излезе от хотела и изчака да си получи колата от едно пиколо, който имаше поне толкова сънен вид, колкото и той самият. Първата му спирка беше „Дънкин Донътс“, откъдето той си взе кафе и го изпи, докато шофираше през Централен Бостън. Направи грешката да си купи понички с шоколадови парченца и докато се хранеше, повечето изпадаха в скута му.