Демарко пое по магистрала I-95 в посока юг, от там отби по шосе 295, също на юг, и след около четирийсет минути пресече щатската граница с Роуд Айланд, недалече от Потъкет. Той реши да не влиза в града и взе наслуки първата отбивка, която го отведе на северозапад по шосе 15 към Смитфийлд. Подмина го, но все още не виждаше онова, което търсеше.
Демарко шофираше напосоки, без да знае накъде отива, докато наближи Чепачет. В покрайнините на града видя голямо изоставено заводско хале, което би му свършило работа в краен случай, но продължи напред. Той вече се движеше по „Пътнъм Пайк“ и напълно бе загубил всякаква ориентация, когато отново отби по тесен и виещ се из пущинаците път на име „Пайн Орчард“. Къщите от двете страни бяха на големи разстояния една от друга, тук-там табели сочеха към малки ферми. И тогава, след поредния завой, видя точно това, което търсеше.
Встрани от шосето имаше изоставена постройка — по-скоро барака, отколкото масивна къща, — която навремето може би бе служила като крайпътна сергия за плодове и зеленчуци от фермата. Беше скована от дъски, посивели и извити от времето, с ламаринен покрив и отвор отпред, покрит с парче шперплат, закачено на панти под стрехата. Беше достатъчно голяма, за да се скрие зад нея едър мъж, така че да не се вижда откъм пътя.
От мястото, където Демарко бе спрял, бараката се падаше право напред, а леко вляво зад него, на малко възвишение, се виждаше изоставена къща с избити прозорци; входната й врата висеше на една панта. Вдясно от бараката имаше овощна градина от поне четири-пет декара; дърветата приличаха на ябълки, но бяха твърде стари, за да раждат плод. Ясно бе, че фермата, овощната градина и бараката — за която Демарко вече не се съмняваше, че е била сергия за плодове — принадлежаха към един и същ имот, който по някаква причина е бил изоставен. Земеделието не беше лесна работа и фалитите на ферми бяха нещо обичайно.
Демарко слезе от колата, отиде до бараката и зад нея откри каквото търсеше — пътят се разклоняваше на две. Вляво застлан с чакъл път отвеждаше към къщата, а вдясно буренясала пътека отиваше към овощната градина. През деня, по който и път да тръгнеше, щеше да се вижда от шосето. Но нощем щеше да е почти невидим. Пък и сред тия пущинаци след залез сигурно ставаше пълен мрак.
Демарко извади телефона си. Пишеше, че нощта ще бъде безлунна, а небето — облачно. Сякаш лично Господ се беше наел да му помага. Или поне да не му пречи.
Той прекара следващия половин час в изучаване на местността. Или може би с оглед на замисъла му по-подходящо би било да се каже — в разузнаване на терена. Изоставената фермерска къща беше на около четиристотин метра от сергията за плодове. Той си каза, че ако тича с всички сили — доколкото позволяваха възрастта му и наклонът, — щеше да му трябва минута и половина, за да стигне до къщата, което беше твърде много. После забеляза, че горе-долу на половината разстояние имаше още една малка дървена конструкция, едва около метър и половина висока, заобиколена с буренаци. Приличаше на кладенец или може би на навес с инструменти. Демарко си каза, че би могъл да дотича от сергията за плодове до навеса за инструменти за по-малко от минута.
След това той отиде до овощната градина. Тя започваше едва на петдесетина метра от сергията, но единственото укритие в нея бяха старите чворести дънери на дърветата, които нямаха и двайсетина сантиметра в диаметър.
Демарко влезе в градината, огледа се на всички страни и на около четиристотин метра навътре откри купчина стари дървени щайги. Сковани от тънки дъски, щайгите бяха с размери около 60 на 60 сантиметра и 15 сантиметра дълбоки; вероятно навремето бяха ползвани за превозване на набраните ябълки. Нахвърляни бяха на купчина, от която можеше да излезе внушителна клада. Демарко я огледа и реши, че тези щайги биха му свършили добра работа, но не там, където се намираха в момента.
Отне му близо час, за да пренесе стотина щайги по-близо до сергията за плодове, където отново ги струпа на купчина. Когато той приключи, се получи преграда с размери около два на два метра — истинска стена, предлагаща укритие, без да прилича на скривалище.
Накрая Демарко се огледа за нещо, което би могъл да ползва като оръжие. До къщата откри ръждясало гребло, захвърлено кой знае от кого. Прекърши дръжката му до метала и така се снабди с кол, дълъг около метър и двайсет. Надяваше се да не му потрябва — беше решил да се сдобие с друго оръжие, но ако то не свършеше работа, колът определено щеше да му послужи. Поне така се надяваше. Той остави кола на удобно място зад щайгите за ябълки.