Демарко се върна при колата и още веднъж огледа избраното място. Беше идеално — усамотено, през нощта щеше да е тъмно като в рог, при това не се намираше в Масачузетс. От джипиеса на колата откри, че макар да бе шофирал повече от два часа, се намираше на час и двайсет минути от Бостън.
Демарко се върна в Смитфийлд и откри закусвалня. Умираше от глад и искаше истинска закуска. След като си изми ръцете, покрити с мръсотия от пренасянето на щайгите, той си поръча пържени яйца, наденички и картофени кюфтета. Докато чакаше, Демарко си каза, че всъщност не беше кой знае колко късно — едва десет и трийсет, просто тази сутрин бе станал много рано. Може би до края на деня имаше време да свърши още нещо, а вечерта спокойно да се справи с братята.
Демарко се обади на Маги Долан и я помоли да накара харвардските възпитаници да открият адреса на втората госпожа Калахан. Той й каза, че според Карл Розенбърг Адел има апартамент в Бостън и къща на Кейп Код, но повече не знаеше за нея. Преди още да бе приключил с храната, му се обади едно момиче — поне гласът й звучеше младежки — и му даде телефонния номер на Адел и адреса й на Кейп Код, като добави, че тя вече използва моминското си име Томлин.
— Позвъних в къщата й и поисках да говоря с нея — обясни момичето. — Казах й, че правя телефонно допитване, и тя ми затвори. Но е там или поне беше преди пет минути.
Демарко не попита стажантката откъде се бе сдобила с номера на Адел; достатъчно му беше да знае, че Маги наема само много умни деца. Освен това той се чудеше по колко ли часа дневно стажантите работеха за Махоуни и как изобщо се намираха желаещи за такава длъжност. За себе си знаеше, че определено не би работил без пари за конгресмена.
На път за Кейп Код той се отби в един мол в покрайнините на Потъкет, за да си набави останалите неща за предстоящата вечер. От „Джей Си Пени“ купи чифт черни джинси, черна тениска и черни маратонки. Искаше да се слее с нощта. Следващата му спирка беше железария, където се сдоби с малко джобно ножче и сноп свински опашки, които полицаите понякога използваха като импровизирани белезници. Последно той мина през супермаркета и купи най-големия картоф, който успя да намери. Без да се интересува дали беше екологично отгледан или не.
Готов за предстоящата битка, Демарко се качи на колата и продължи към Кейп Код.
Около обед, приблизително по същото време, когато Демарко потегляше от мола край Потъкет, братята Макнълти ставаха от сън. Бяха махмурлии и в депресия. Единствената храна в жилището им беше кутия мюсли — но нямаха мляко — и една замразена пица. Рей пъхна пицата във фурната и седна на кухненската маса срещу своя небръснат, със зачервени очи и щръкнала като четина коса брат. Каза си, че Рой прилича на претоплен труп, и после се сети, че сигурно и той изглежда така. И двамата бяха по бели тениски и боксерки.
— Може би трябва да избягаме в Мексико — каза Рой.
— В Мексико? Какво ще правим в Мексико? — попита Рей. — Не говорим испански, а в Мексико и за мексиканците няма работа. За какво според теб идват в Щатите, ако не за да ни крадат работните места?
Братята Макнълти бяха яростни противници на нелегалната имиграция, която според тях лишаваше белите хора от полагащите им се работни места. Нищо че мексиканците се хващаха най-вече да косят ливади или да берат плодове — неща, които те не биха вършили, дори да умираха от глад. Освен това се дразнеха, че доларите на американския данъкоплатец отиваха за издръжка на нелегални, например когато децата им ходеха в американски училища. Фактът, че самите те не плащаха данъци, понеже подаваха фалшиви данъчни декларации, нямаше никакво значение в случая. Важен беше принципът.
Рой обаче изглеждаше объркан и Рей продължи:
— Рой, чуй ме какво ще ти кажа. Как ще живеем там? Няма да си намерим работа, а се съмнявам ония да имат купони за храна за безработни американци. Отиваме в пандиза, Рой. Свиквай с тази мисъл. Но преди това ще си разчистим сметките с оня смотаняк Демарко.
— Искаш ли да идем в хотела му, след като обядваме? — попита Рой.
Рей обаче забеляза, че брат му не е особено ентусиазиран от тази идея. Както не беше и той.
— Няма смисъл да ходим там през деня. Да изчакаме до вечерта, да речем, докъм шест или нещо такова. Може би ще излезе да вечеря и по тъмно ще го издебнем някъде.