Те доядоха пицата, помислиха дали да не си вземат по един душ, после се отказаха, обуха си къси панталони и маратонки и тръгнаха към бара. Крайно време беше да изпият по нещо съживяващо.
Докато те довършваха първото си за деня питие с надеждата да им облекчи донякъде главоболието, Дорийн се доближи до масата.
Подобно на тях, тя беше облечена с тениска, отпред мокра от пот, и широки къси панталони. Рей не спираше да се чуди колко дебели и провиснали бяха ръцете й над лактите. Някой ден се канеше да вземе един шивашки метър и да ги премери, за да види колко по-дебели са от неговите.
— Искам да знам какво ще правя, ако двамата идете в затвора — каза тя. — Ако продадете бара, с мен е…
— Няма да продаваме бара — отвърна Рей.
— Но ако все пак, искам да кажа, ако се принудите да го продадете, ще трябва да си търся работа и някъде да живея.
— Казвам ти, няма да продаваме шибания бар! — ядоса се Рей. — Ти ще го движиш, докато ни пуснат. — После му хрумна нещо. — Ще си намериш адвокат, да ти състави разни документи, където да пише, че имаш пълномощно или както там се вика.
— Вие ли ще платите на адвоката?
— Как не! — каза Рой. — Ние ти правим услуга, като те оставяме да живееш тук и да работиш, докато ни няма. А сега престани да ни досаждаш, имаме важен разговор.
— Ще ни трябва и колата ти, но по-късно — добави Рей. — Всъщност ще ни трябва, докато не ни върнат вана.
— Ами ако на мен ми потрябва?
— За какво ти е кола? А ако ти потрябва, обади се на майка си и вземи нейната. И без това вече е стара да шофира. А сега върви зад бара и си върши работата. Оная стара чанта с плетената шапка ти прави знаци да й налееш още една бира.
След като самите те изпиха по три бири и изядоха по два сандвича с шунка и кашкавал, братята отидоха с колата на Дорийн до магазина за спортни стоки в Согъс.
— Трябват ни две от онези къси бухалки за удряне на риби — каза Рей на продавача. — Как им викат?
— Не знам — отвърна продавачът. — Може би рибни бухалки. Ето ги там, на онази стена.
Те откриха, че дори има избор между бухалки от дърво и такива от пластмаса. На една от тях имаше етикет „Рибоукротител“, все едно като удариш рибата с нея, тя ще започне да изпълнява разни циркови номера. Избраха две дървени, по около трийсетина сантиметра, с удобна дръжка и кожена каишка, която се нахлузваше на ръката. Докато се връщаха към колата, Рой се плесна няколко пъти по дланта със своята бухалка.
— Да, това ще свърши работа.
Те решиха да се върнат у дома и да поспят докъм шест, след което да потеглят за „Парк Плаза“.
— Моли се — каза Рей — копелето да отиде довечера някъде, където ще можем да го хванем.
21
Къщата на Адел Томлин на Кейп Код се намираше близо до град Труро. Беше на брега между пясъчни дюни, обрасли с ниска растителност, и гледаше през залива към Бостън.
Облицована с боядисани в бяло дъски, сградата имаше капаци на прозорците и покрив от поизбледнели от времето кедрови плочки с два комина. Демарко предположи, че площта е около двеста и осемдесет квадрата — колиба за богати хора. Струваше може би три милиона. Той си представи как седи на топло в една такава къща през зимните вечери, изтегнат в кресло пред бумтящата камина, с чаша бренди до себе си и книга в ръката, докато навън свисти леденият вятър откъм Атлантика. След като никога не можеше да си позволи подобен имот, никой не му пречеше поне да си мечтае.
Демарко пристъпи до вратата, натисна звънеца и след малко му отвори едра латиноамериканка с бяла престилка, под която беше по тениска и шорти.
— Да? — каза тя; изглеждаше раздразнена, че е прекъснал работата й.
— Идвам при госпожа Томлин. Казвам се Джо Демарко и работя за конгресмен Джон Махоуни.
— Чакайте тук. Ще проверя дали желае да разговаря с вас.
Вече никой не се впечатлява от политиците, помисли си той, дори прислугата.
Навъсената прислужница се появи отново и преведе Демарко през цялата къща към голямата боядисана в сиво веранда от другата страна. Само верандата беше близо сто квадратни метра и от нея по дълго стълбище се слизаше до плажа. Адел седеше, изтегната в един шезлонг под плажен чадър, за да пази светлата си кожа от слънцето. До нея имаше чаша, пълна с кубчета лед и нещо, което приличаше на газирана вода. Беше с големи тъмни очила и твърде пестелив бял бански и Демарко си каза, че рядко е виждал по-великолепна жена.